Тук Хъксли сблъсква двата свята – старата, нестерелизирана, необуздана, свободна реалност на Джон и „прекрасният нов свят” на Бернард и Хелмхолц. Първоначално, бурно привлечен от него, Джон постепенно започва да се отвращава от цивилизацията, в която е попаднал. Това води и до разрива, разкрит чрез впечатляващ диалог между него и един от върховните управници (преведен в ненавистната за много от нас дума „Контрольор”) в света на Хъксли, разгърнат в последните глави на книгата. И тук отново авторът не попада в клопката на предизвестените очаквания.

Докато читателят, който по презумпция би трябвало да е изпълнен със съчувствие към Дивака, попаднал в този така различен от неговия, необясним, странен и противоречащ на всички негови принципи свят, се очаква да бъде съпричастен към страданията на младежа, се случва нещо изненадващо. Словесната битка между двамата защитници на тотално провивоположни устои е беазпелационно спечелена от Контролоьра – с множество логически доводи и подробни обяснения всъщност той изцяло оправдава съществуването на един такъв свят, на една такава абоминация, за каквато Дивакът я смята.

Неговата позиция, от друга страна, е по-скоро отбранителна – включванията на Джон са осезаемо по-редки, отчетливо по-наивни, неуверени, дори смешни, въпреки уместните цитати от Шекспир, които използва, за да онагледява това, което желае да каже, но не може да изрази със собствени думи. В този спор той не е достоен противник. Неговата – нашата – реалност губи. Рационално, този „прекрасен нов свят” е представен в действителност като утопия, а не анти-утопия.  Логиката търежствува.

Въпреки това „Прекрасният нов свят” не е книга на логиката. Тя е книга, написана въпреки тази логика. И ще усетите това след тягостния финал, след като прочетете последната страница неуверено, с горчив вкус в устата и неловко усещане спрямо самите вас и раздвоението, с което така упорито сте се борили, подхлъзнати, ах, твърде ловко от коварния Хъксли. Тогава ще разберете, че „Прекрасният нов свят” е прецизен логически конструкт, който трябва да провокира надлогическото, ирационалното или иначе казано – човешкото – у читателя, за да се саморазруши и да се самодокаже като неправилен. Но не и преди да ни нарани, показвайки ни, че една такава реалност е привлекателна за всички, въпреки вътрешния глас, избягал от хлъзгавите логически клопки на Хъксли, и задействал червената лампичка не в главите, а в сърцата ни.

Неговият идеален свят е ръководен и контролиран не от ужаса – както е при Оруел – а от желанието – от един нихилистичен хедонизъм (хайде сега да си спомним идеите, стоящи в основата на капитализма – като допълнителна храна за размисъл). Тук утопичният идеал е постигнат. Начинът обаче, по който това се е случило, създава тягостното напрежение и постоянно безспокойство у читателя. Докато умът се бори с прецизните, математически точни обяснения, подплатени с научни, исторически, дори етически доводи, защо във вселената на Хъксли този свят е правилната крайна точка, то при емоционалния сблъсък с тази пълна човешка „механизация” доведена до бляскава и триумфираща перфекция, нещо под лъжичката не спира да се преобръща.

Затова и „Прекрасният нов свят” се превръща в логическа утопия и емоционална антиутопия, която поставя темата за „(не)съвършеното бъдеще” в една нова, по-комплексна, не така едностранчива и не така лесно тълкуваема – както е при Оруел и Бредбъри – светлина. Хъксли ни провокира да погледнем двете страни на монетата едновременно ни поставя предизвикателството да разгледаме добре двете възможни реалности (в неговата вселена) и да ги оценим колкото се може по-безпристрастно. Ще устои ли свободната воля на този тест? И какво сме готови да жертваме, за да бъдем истински щастливи?

1|2