AniFest 2013 – „Започни нещо ново просто ей така“

27.09.2013
Varna Buddies 2019 Summer Edition

1235167_10151724896888780_2006113937_n
Нали ги знаете новите капачки на Nestea? Онези, които копират Queen’s и те посрещат с надпис или мъдра мисъл отдолу? „Започни нещо ново просто ей така“. Та реших и аз да започна нещо ново просто ей така. Защото щом си стигнал дотам, че един малък пластмасов отпадък да ти дава акъл в живота, значи е време да се замислиш. Не ми отне дълго време, за да се насоча към новото си призвание. А именно – доброволческа дейност. Към тазгодишния AniFest във Варна.

Като дългогодишен аниме фен съвсем естествено изпаднах в див възторг, когато през 2011 в родния ми град бе организиран първия подобен фестивал. Присъствието ми там бе вън от всякакво съмнение. Оттогава не съм пропускал варненски фест, като дори успях да се отчета и на няколко столични. И тъй като всеки път събитието се пречупваше през възприятието ми като посетител, реших този път да изменя леко гледната си точка. Да надникна зад завесите на подготовката. Да проследя стъпка по стъпка как от две пусти, голи и удавени в прах, зали се стига до стотици превъзбудени души, атакуващи самоотвержено щандовете за сувенири.
557952_10151739361323780_1625317830_n

Кандидатурата бе пусната, отговорът не закъсня и за по-малко от два часа вече бях зачислен към доброволческия екип. Запознах се набърно с бъдещите си колеги, размених няколко фейсбук приятелства, както си му е редът, и зачаках да стане петък вечер, за да се опъна на две седалки в купето и да потегля с влака към мила родна Варна. И ето тук започва моята история. Винаги съм искал да го кажа…

Ден първи: Седянката

Вече почти седмица се наслаждавах на дълги мързеливи следобеди у дома, изкарвайки душата на мишката куест след куест на чисто новия си Guild Wars 2. На моменти се сещах да излизам сред цивилизацията; веднъж дори помогнах за подреждането на нова фотографска изложба. Все пак – какъв по-добър начина да изгубиш час-два от опипването на дузина голи каки в чувствени пози, пък били те и на хартия? И чаках. За онова заветно известие, с което най-после да се събере доброволческия екип.

И то дойде. Вярно, с три дена по-късно от предвиденото, но това някак си се подразбираше. Ден по-късно – вече 10-ти септември – се подготвих психически, нарамих раницата и поех с бодра и отнесена стъпка към Раковина.

Събрахме се солидно количество хора. Освен нас на срещата бяха извикани и хостовете и мейдките, благодарение на които групата ни нарасна почти до 30 души. Планът бе да се възползваме от гостоприемството на близо двадесетте пейки на Раковина, но изглежда една от местните благотворителни фондации с концерт към нея не бе известена за това. Дори само шумотевицата бе достатъчна, за да ни накара да се оттеглим скоропостижно към Пантеона. Където всички се изкатерихме по стъпалата, настанихмесе удобно и…
524589_10151736158978780_1613162879_n

… се гледахме влюбено поне петнадесет минути. Честно. Разменяхме объркани погледи помежду си, несигурни дали ние не трябва да поведем някак си разговора. След известно чакане и въртене на място започнахме да се запознаваме помежду си. Някакъв напредък. После организаторката ни поиска да узнае кои са доброволци и кои – гейши, мейдки и т.н. Дотук добре. И за финал ни бе обявено, че ще се видим отново утре, в осем вечерта… когато задачите ще бъдат раздадени.

Не, наистина. Това бе цялата съществена част на събирането. Излишно е да споменавам, че се чувствах като в небрано лозе. За това ли бе всичко? За размяната на едно потно „здрасти“? Предвидливо реших да попитам за причината за днешната среща, като в отговор получих – „за да ви видя очичките“. Е… и това си е важно, не мога да го отрека. Но някак си очаквах повече същинска работа. Инак цялото мероприятие ми се струваше безсмислено.
1239798_10151739361083780_1368451259_n

През следващия час бе времето за индивидуални въпроси. Тези от нас, които нямаха такива, се събраха на малки автономни групички от по 4-5 човека и започнаха да разискват злободневни теми от живота. Не след дълго на мнозина от нас ни писна, затова се надигнахме и бавно и славно поехме кой накъдето му видят очите. Самият аз щастливо поех към „На Тъмно“, където по-рано тази седмица бях окачвал гореспоменатата изложба. Голите как ми чакаха.

Ден втори: Нощта на живите столове

Стоя на трибуната в закрито футболно игрище в Тrinity Park, поклащам крак в такт с музиката в ушите ми и разлиствам книгата в ръцете ми, чудейки се какво, дявол да го вземе, правя тук.

Часът преваля девет и от самото начало на срещата цялото внимание на организаторите е насочено към мейдките и хостовете. А ние, доброволците, се опитваме да се наместим по-удобно на коравите скамейки, въздишаме тежко и се почесваме по… който каквото има. Отгръщам нова страница. Песента се сменя. Някъде отпред долитат крясъци и викове. Още преди половин час спрях да им обръщам внимание. Опитвам се да се съсредоточа върху историята.
1234864_10151733920593780_1625434068_n
Раздразнението ми се покачва. Стига толкова.
Хлопвам сърдито книгата и я оставям на мястото до себе си. Две момичета се приближават до мен и питат мен и наблизо намиращите се доброволци дали знаем кога ще започнем реално да вършим това,за което сме се записали. Точно стимулът, от който имах нужда. Станах рязко и се запътих към организаторката ни. Разясних й набързо ситуацията и получих първата си задача – заедно с останалите юнаци да пренесем в залата дузина маси и съпътстващите ги столове. Не можех да повярма на ушите си. Истинска работа. Най-сетне! Отидох при момчетата и сам се изненадах с каква готовност се включиха в инициативата. Присъединиха се дори няколко момичета.

В следващия един час пред очите на евентуалните странични наблюдатели се разкри необичайна гледка. Под светлината на уличните лампи се носеше дълга процесия от вдигнати високо маси и столове, поклащащи се при всяка наша крачка. Говорим си за поне десетима души, пренасящи мебилировка с такъв ентусиазъм, сякаш цял ден са чакали само това. Което не бе далеч от истината.
1234525_10151736126533780_1856258450_n

После дойде неприятната част по забърсването на праха. Дори аз, който отлагам подобна рутина в дома си възможно най-дълго, посрещнах задачата с отворени обятия. Въоръжихме се с парцали и, заедно с двете момичета от по-рано, се заехме с експедитивно бърсане и търкане. Неусетно се оказахме пред лаптопа на организаторите, където най-после си разпределихме задачите за утрешния ден. Доживяхме. С мъки и не малко търпение, но доживяхме.

Ден трети: Как се залепя гривничката

И ето, че вече е сутрин. Тревата синее, птичките лаят или както там е типично за Чернобил. А при нас студеният морски бриз прокарваше невидими пръсти по кожата ни, подтиквайки ни дане напускаме често пределите на главната зала. Датата е 12-ти. AniFest 2013 най-накрая настъпи.

Или поне щеше, след някой и друг час. За момента все още чакахме да се съберем целият екип. Междувременно подсетих организаторите, че вече е време да си надпишем баджовете. Едната от тях ме погледна, усмихна се и каза с въздишка: „Виж какво, виждам те, че се оправяш, затова те правя отговорник на доброволците. Действай.“ Подозирам, че това ще си остане най-бързото повишение в живота ми. Дай Боже някой ден и в работата да ми върви така.
1233629_10151736131558780_1912283538_n

Няма да ви занимавам с излишните подробности от следващите близо два часа. Отново имаше подреждане на столове и маси, тичане, викане, подготовка, а отвън тълпата бавно, но сигурно нарастваше. И когато времето настъпи, тримата с още две момичета се насочихме към рецепцията, където в следващите три часа щяхме да залепяме пропусквателни гривнички.
Фестивалът отвори врати.
923376_10151733903568780_692222903_n

Лудницата беше пълна. Хората се блъскаха, препираха и настъпваха по мазолите, току виж гривничките са свършили (каквато опция просто не съществуваше). Наложи се не веднъж да ги усмиряваме, както и да пращаме някого от другите доброволци да ни разваля пари в близкия супермаркет. Откъде се извъди толкова богат тоя български народ, та само двадестолевки и петдесетолевки в ръцете му! На моменти дори направихме пропусквателен режим за гости, които са си приготвили точно пари. А такива, за наше щастие, не липсваха.
1233544_10151734238638780_439965048_n

През това време в залата до нас официално се откри AniFest 2013. Веднага след това започна записването за гейм турнирите, за които имаше малчугани, чакащи пред вратите ни още от осем часа. Непосредствено след това бяха открити и щандовете, които – както се и очакваше – насмалко не се прекършиха под тежестта на затрупалите ги фенове. Самият аз успях да се домогна до тях в една кратка почивка, но, гордо размахал баджа си, се промъкнах от задната им страна, където съвсем културно и необезпокоявано се сдобих с два комикса, ключодържател, пет значки и шепа стикери. Като за начало – става.

В 12:30 досадата с гривничките най-накрая приключи. Предадохме с видимо задоволство щафетата на следващия доброволчески екип и се насочихме към главната зала. Разполагахме с близо три часа, преди да ни се наложи да се заемем с черешката на тортата, а именно – косплей шоуто. Междувременно удостоих с вниманието си една доста заинтригуваща лекция за стрелба с лък и последвалото я представяне на японските детски градини. На няколко пъти ми се наложи да издирвам загубили се доброволци, но това ме караше да се чувствам някак… важен. Да си (мини)шеф си има своите предимства.
601703_10151736162348780_1151275668_n

Часът е вече 15:30, а в ръцете си държа списък с всички косплейъри. Чувстам се като аватар в някое ММО, на когото му предстои да открива предмети за куест. Което никак не бе далеч от истината. Откриването поотделно на всеки от участниците наподобяваше силно компютърна игра, която макар на моменти да бе способна да ти вдигне нервите, бе по своему интригуваща и забавна. Имаше някаква особена тръпка в търченето, крещенето и споходилото те облекчение, когато най-накрая си намерил и последния участник (4 минути преди началото, но кой ти ги брои).

Самият косплей не ни разочарова. Макар и скромен по размери, някои от участниците в него се бяха подготвили наистина добре. Сред „знаменитостите“ тази година можеха да се видят Dante (DmC), Minato (Naruto), Hidan (Naruto), The Punisher (Marvel), Amane Misa (Death Note),Kurosaki Ichigo (Bleach), Laxus (Fairy Tail) и още неколцина. Имахме си дори неочаквана група гости, оборудвали се с маски и оръжия по собствен дизайн, които, макара да не участваха в състезанието, придадоха допълнителен цвят и колорит. Но без съмнение всеобщ любимец се превърна споменатият по-рано Ичиго, косплейнат от приблизително десет-единадесет-годишно хлапе, което просто ми изпълни душата. Излишно е да споменавам, че публиката бе във възторг от обаятелната му чиби натура. Подобна реакция посрещна и един още по-мъничък Бъз Светлинна година, който смело изтопурка до сцената, където демонстрира очарователното си костюмче. Cuteness overload, какво да ви кажа…
577335_10151739360493780_651811134_n

Водещите заслужават специални аплодисменти. Миналогодишните ентусиасти поведоха програмата и този път, посрещайки ни с още по-велики костюми – Риу от Street Fighter и гейша със съмнителна полова наклонност. Хуморът също бе на ниво, макар и понякога занижено от слабия звук на микрофона. Така или иначе – къде се е чуло и видяло подобно събитие, в което да няма технически проблеми?

В крайна сметка голямата награда грабна Хидан, който бе наистина впечатляващ. Всичко – от наметалото, през тройната коса, та чак до прическата – бе изпипано до съвършенство. Една наистина заслужена победа. Последваха няколко групови снимки, прегръдки, поздравления и още половин дузина лигави изпълнения. Снимки с участниците, разбира се, не липсваха. Дори самият аз се сдобих с една, за спомен. Че нали знаете – който се цепи от колектива…

Уви, след това за мен стана време да се оттегля. Същата вечер пътувах обратно за София, а още дори не си бях приготвил багажа. Достойно за всеки уважаващ себе си студент. Взех си набързо сбогом, помахах за чао на по-отдалечените люде и с бодра крачка поех през Морската градина. Баджът с надпис „отговорник доброволци“ беше прибран на сигурно в раницата ми, а по-късно вкъщи щеше да му бъде отредено специално място.
1240158_10151739361523780_1715029631_n

С ръка на сърцето мога да заявя, че тазгодишният AniFest ми донесе ред позитиви. Направих няколко сухи тренировки, мъкнейки мебелировка на къси разстояния. Научих се как се залепя гривничка и как черният маркер е по-добър от жълтия за записване на имена върху баджове. Усвоих укротяването на опашки от нетърпеливи посетители. И натрупах цял чувал прекрасни спомени, изпълнени с много вълнение, смях, забава и фенщина. И една по-малка, скромна торбичка със сувенири, на която отредих специално място в багажа си.

А днес? Днес стоя насред стаята си, почесвам се по главата и се чудя къде, по дяволите, да залепя всичките тия стикери.

Снимки: Клуб Shiokaze

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Анна-Мария ПоповаТоплоцентралата на НДК и съдбата на индустриалното наследство09.05.2019

Още от Под Моста

Момчил РусевКакво се случи в българската музика през първата половина на 2019?Музика