Откъс от „Рулетка“ на Лада Жиго

Рулетка
  • "Рулетка"
  • Автор: Лада Жиго
  • Издателство: Парадокс
  • Страници: 184
  • Година: 2010 (българско 2019)
  • Цена: 15
  • Оценка от Goodreads: 4/5
  • КУПИ
01.07.2019

Лада  Жиго е родена в Загреб през 1970 г. Завършва висше образование в Университета в Загреб със специалност „Сравнителна литература и философия”. През годините пише литературни ревюта за различни вестници, културни и литературни списания като Мостът (The Bridge), Европейски глас (Europski glasnik), Република (Republika), Книжна република (Književna republika), Коло (Kolo), Нова Истра (Nova Istra) и други. Ръководи литературен отдел към Асоциацията на писателите в Хърватия.

Първата ѝ книга „Хора и новинари“ е публикувана през 2007 г. и получава номинация за две престижни литературни награди – „Ксавер Шандор Гялскии „Киклоп“. Основна тема в дебютната ѝ творба е проблемът със  сензациите в пресата и тяхното влияние както върху ежедневието, така и върху самата истина, която често остава неразкрита.

Вторият ѝ роман „Кучки“ е своеобразна критика срещу популярната по онова време тенденция за „женско писане”.

През 2010 г. Лада Жиго издава „Рулетка“. Книгата изследва развитието на хазарта, превърнал се в единствената надежда на хората в общество, което в периода на прехода е изгубило всякакви други възможности. Тази предимно екзистенциална творба, преплетена с елементи на трилър, описва портрета на човек, който се опитва да надлъже рулетката, като прилага изобретателна стратегия, основана на числа.

 

Откъс

Come in and win! 

– Какво става, Антиша, какво стоиш на вратата като посран? Твоята шестица вече половин час не се е появявала.

Забеляза едрия, когото наричаха Картофа, най-вероятно заради неправилния му нос, който изглеждаше така, сякаш някой набързо го е оформил от глина. Беше наистина несъразмерен – висок, дебел, груб, с набръчкано лице, гъсти черни вежди и космати гърди, които нарочно показваше, оставяйки до половина разкопчана ризата си. – Айде, Исус да ти е на помощ, може пък сега да се получи!

– Какво става, Картоф, напразно ли призоваваше Господ на терапията? Или може би Бог ти е обърнал гръб? Спуснал те е такъв огромен и двуличен от небето на земята! Трас, ха-ха – отвърна му Анте.

– Аз вече не съм като преди, сега играя просто така, за последно, преди да се сбогувам. Заклевам се в майка си. Дойдох да видя колко съм напреднал, дали мога да се контролирам, да се владея. Ето, и ти ще видиш, че след като спечеля веднъж, ще си тръгна. Да ме вземат мътните, ако лъжа.

– Айде, айде… ето я…. Да ти еба майката! Пропусна ме два пъти едно след друго! Два пъти мина покрай моето число – извика Картофа и удари с длан по стъклото на рулетката. – Майчиното ти мляко аз…

– Господине, без агресия, моля! – каза човекът от персонала, а Картофа отговори: – И в парламента се дрънкат празни приказки, ти за какъв бонтон ми говориш в игралната зала? Аз съм привърженик на партията на комарджиите, затова имам право да удрям и блъскам, когато изгубя!

– Чакай, чакай, ей сега ще… –  продължи Картофа, без да откъсва очи от бясно въртящата се  рулетка, която постепенно се забави, а пет глави я следяха така, сякаш бяха на мъртъвци, а не на живи хора.

– Ето я петицата! Казах ли ви, че ще дойде петицата! – извика един старец, подскочи и с десен лакът събори бутилката на пода.

– Отново нищо – завайка се Картофа. – Боже, какво съм ти сторил! И сега всичко отначало на оная конго… биревиална терапия. Всичко отначало! Да върви на майната си!

– Не се казва „конго-биревиална,“ а „когнитивно-бихейвиорална терапия –  отвърна му една привлекателна чернокоса жена и отметна кичур коса. – Аз съм завършила психология.

– Малката, дръж си езика зад зъбите! Какво ми се обясняваш! Ако си психолог, тогава ми кажи кое число ще се падне сега. Не рови из психиката ми, не се захващай с мен!

– Искам да ви се падне вашето число. Може би тогава ще бъдете по-възпитан и ще ме почерпите едно питие!

– Ще те почерпя, красавице, дори и да не се падне моето число. Аз играя  не защото нямам пари, а защото ми се играе. Разбираш ли ме? Играе онзи, дето не знае какво да си прави парите! Аз съм кавалер! Ало, сервитьора, ела насам! Хубавице моя, поръчай си каквото душа ти иска. Това тука е игрална зала. Всички се обичат и всеки желае доброто на другия. Селска работническа кооперация. Или братство и единство! Социализмът си отиде и дойде капитализмът, а после отново дойде социализмът. Но само в казината, защото само в тях сме братя в добро и зло. Хайде, малката, наздраве!

– Извинявайте, извинявайте, моля ви, не я бутнах нарочно – обърна се старецът към човека от персонала, който отново дотича, видя счупената бутилка на пода и едва се сдържа да не каже нещо.

– Господине, аз вчера изгубих пенсията си, а днес я компенсирах. Ако спечеля още малко, ще мога в манджата да сложа и половин килограм месце! И жена ми е болна, знаете как е, трябва да си купуваш лекарствата, така е по новия закон. А как да платя от пенсията си четиристотин куни на месец за лекарства, господа, можете ли да си представите! А разходите ни през зимата достигат до осемстотин куни, защото руснаците не искат да ни дадат газ и затова ни увеличиха цената на газта, нищо не може да се направи… И всички ще ви почерпя, моля ви се, и баща ми е бил уважаван господин, винаги е черпел! – добави старецът и продължи с трепереща ръка да натиска числата за залога си.

– Ще пропаднеш и ти като мене и от глад ще изгубиш и своето месо. А когато нямаш какво да ядеш, няма да можеш дори да пръднеш, дори собствените си газове няма да можеш да изпускаш, хе-хе – подвикна му един пропаднал тип и отпи от бутилката.

– О, клета моя страна, само на тази улица има пет игрални зали. И на следващата са пет. Дори в Лондон няма толкова казина. По пет игрални зали във всеки квартал! Докъде стигнахме, хора! – каза един младеж с дълга коса, а старецът добави:

– Да, да, пет игрални зали, петицата пак ще се падне, ще видите вие. Сега залагам всичко на петицата!

– Недей, дядо, и аз заложих всичко на тройката и затова сега спя в дърварника. Дядо, прибирай се вкъщи, не ти е мястото тук. Тук няма да увеличиш пенсията си, не ставай глупав, старче! – каза някой.

Анте познаваше стареца. Старият Перо, домакин в гимназията, в която той учеше, ей там, през две улици вдясно. Винаги изпълнителен, добре обръснат и подстриган, с ключове в ръка, облечен в безупречно изгладена синя престилка. „Добро утро, Анте! Защо отново закъсняваш? Хайде, хайде, побързай, часът започна! –казваше му той и се усмихваше, след което продължаваше да нарежда: –Ах, деца, деца, къде са трудът и дисциплината, мотори и алкохол вместо книги, дявол да ме вземе, ако доживеете до пенсия!“

Анте седна на рулетката. Погледна чернокосата жена, която броеше пари и правеше балончета с дъвката си. Изглеждаше му като андроид, като тяло лишено от дух. Като перфектен представител на „златната младеж,“ която е наследила злато, но нищо не е създала. Прииска му се да я сграбчи за дългия строен крак, да я ухапе с все сила, за да може и тя да усети болка, поне физическа, след като психиката й е така… така невероятно спокойна.

– Ах, къде са ми ключовете? Ауу, ягуарът ми! – извика чернокосата и започна да рови из чантата си. – А, ето ги, тук са! – доволно каза тя и гордо се запъти към изхода, поклащайки хубавото си, заоблено дупе.

– Да го вземат мътните ягуара ти дано! Трябва ти тигър, който да те яхне! – каза гордо Картофа, след като чернокосата затвори вратата след себе си.

– Какво става, старче, завиждаш ли? Парчето има пари, а ти огромен мъжага, изпаднал борец, с последните петдесет куни чакаш своето нещастно, единствено число! – отвърна му дългокосият момък и му се ухили.

– Който чака, той ще дочака, такъв е законът на живота – сопна се Картофа.

– Да, да, вече пет години чакам да ми се обадят от борсата. Убивам плъхове, десет куни на плъх, а каквото спечеля, залагам! – отвърна младежът. – Ако някъде видиш плъх, а може и обикновена мишка, дори дегу…

Анте стисна устни и постави сто куни в отвора. Гледаше само в числата на клавиатурата, черни и червени, а светът изведнъж му се стори психеделично бял. Празен. „Вашите залози, моля!“ се изписа на екрана. Анте заложи петдесет куни на своята прокълната шестица, удари по клавиша с все сила, след което отново прочете надписа „Вашите залози, моля!“ и с треперещи пръсти започна да залага по десет куни на… двадесет и пет, на три, на… седмицата, на тринайсетката и на… нулата, защото всичко е нула, затова нека се падне, нека позеленее, мамицата й!

Рулетката бавно се задвижи. Топчето излетя навън, кръгът започна да се върти все по-бързо и по-бързо, а сърцето на Анте заби лудо. – Само да се падне някое от моите числа. Само малка печалба, малко надежда – прошепна той. Рулетката спря. Анте затвори очи.

– Трийсет и четири червено! – възкликна младежът. – Най-накрая! Персонал, плащайте!

Възгласите на щастие бяха прекъснати от вайкания, из казиното се носеха противоречиви емоции, радост и разочарование, а Анте остана в някаква безтегловност, тъжен, сам, обезглавен.

– Проклета да си! Проклета! – извика един дрипльо. – Персонал, рулетката е повредена! Постоянно се падат грешни числа. Аз залагам на едни, те се падат други. Изяде ми всичките пари. Това е нагласено, грабеж! Вече три часа не се е падало двадесет и четири. Не е възможно, по дяволите, не е възможно!

Дрипльото излезе, тръшвайки вратата след себе си.

Анте не повдигна глава. Не показа никаква емоция. Чувстваше се като андроидно създание, като онази чернокосата, но с някакви признаци на живот във вкочаненото тяло. Някой, нещо съвсем го бе омотало, усещаше въжетата по себе си, но нищо не го болеше, беше жалка, експериментална играчка в ръцете на аниматорите и виждаше изкуствените им лица, но не можеше да ги идентифицира, само чуваше тихи гласове: „С този е свършено. Настани го в отделение Д“. Усети как някой се опитва да го повдигне с въжетата от стола, но той продължаваше да стои скован, безпомощен, като стоманена топка, която никой не може да помръдне. И тогава съзнанието му започна да се събужда, излезе от наркозата сред врявата на казиното.

– Петицата не се падна, а трябваше да се падне петицата – чу плача на стареца, а малко след това и гласовете: – Дядо, ето малко захар и вода, да викаме ли Бърза помощ? Персонал, звънете на Спешното! –  и едва успял да обърне глава надясно, видя как съсухреният старец лежи на пода. Някои придържаха главата му, говореха му:

– Недей така, дядка, не се тревожи толкова, всички сме минали през това, само малко колабира, дядка – след което чу как дядото нарежда: – Петицата не се падна, всичко ми взе рулетката, нека някой провери да не е станала грешка, трябваше да ми се падне петицата…

Анте продължаваше да се взира в числата, докато останалите се опитваха да изнесат пребледнелия старец навън. Той, Перо, винаги гордо изправен посрещаше останалите в ранното утро на входа на училището, а сега го изнасят през вратата, посред нощ, като  посредствен играч, като загубил на житейското колело на късмета. „Рулетка, живот, рулетка…“ , помисли си Анте, докато големият кръг отново набираше скорост, но този път без негови залагания, защото той също беше изпаднал от играта, тази вечер със сигурност, а може би и утре, а може и по-следващия ден, и никакво разтърсване, никакво рязко повдигане няма да му даде крила, никога няма да полети към небето. Той е прокълнатото създание от дъното, може само да потрепва с раненото си крило, може… не може…

Не се падна нито едно от неговите числа. Сега окончателно всичко свърши. Последно поражение. Пусто поле без трева и едно голо дърво. Поле потънало в мрак. Небе без звезди. Далечина без хоризонт. „Още съм жив!“, помисли си той и усети, че го облива студена пот. Изведнъж му стана горещо. Слънцето внезапно изгря, засия с все сила и разпръсна горещина по полето. Онова дърво беше изгоряло. Но някъде дълбоко беше останал коренът. Анте го усещаше. Някъде нещо бе останало. Къде? Трябваше да го намери.

 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Под МостаСреща с Яник Енел, автор на „Дръж здраво венеца си“18.03.2019

Още от Под Моста

Под Моста„Операция „Жълти стотинки“ събира средства за олимпийските отбори по природни наукиLIFE