Има граница на това колко дълго можеш да игнорираш една книга. Можеш да махнеш с лека ръка по отношение на факта, че мигновено се превръща в бестселър, защото същото се случва и с много калпави книги. Можеш да си затвориш очите пред добрите оценки в Goodreads и да си кажеш, че позитивните ревюта и суперлативи, които срещаш навсякъде, са тенденциозни и не значат нищо. Когато обаче режисьор от калибъра на Дейвид Финчър („Седем”, „Боен клуб”, „Зодиак”) се заеме с адаптацията ѝ на големия екран, самата авторка напише сценария, а в главната роля е възродилият своята кариера Бен Афлек, вече не можеш да се правиш, че книгата не съществува.

И я прочиташ за два дена.
„Не казвай сбогом” („Изчезнала” е много по-подходящ превод, но май не звучи достатъчно мелодраматично и философски, за да привлече родния читател) на Джилиън Флин започва като всяка себеуважаваща се мистерия – завесата се вдига и ние виждаме Ник и Ейми Дън, навръх петгодишнината от сватбата им, съкратени от работа, преместили се наскоро от Ню Йорк в родното градче на Ник – отчасти заради болните му родители, отчасти заради нерозовото им финансово състояние. Съвършената рецепта за бавното, но сигурно разпадане на един брак. Докато един ден, на годишнината от сватбата им, Ник се прибира, за да завари в дома си бъркотия като след борба и нито следа от Ейми. Изчезнала.
Докато мистерията около изчезването на Ейми е това, което движи повествованието, фокусът не е толкова върху разплитането, което става горе-долу на средата на книгата и ако това беше просто поредното криминале, втората половина би била доста отегчителна. Загадката поставя връзката на Ник и Ейми в перспектива, помага и на двама им да разберат какво точно се е повредило през петте им години брак, защо очакванията им един към друг не са се сбъднали и всички онези дълбоко психологически и драматични работи, които много автори успяват да оплескат и да направят досадни, но Джилиън Флин облича по възможно най-приемливия и завладяващ начин.
Главите се редуват да представят перспективата на Ник и Ейми, Ник като основния разказвач, Ейми – чрез дневника си, започващ още от първата ѝ среща с бъдещия ѝ съпруг. Всеки от двамата е изграден правдоподобно, има свой език, свои истории, свое чувство за хумор, своя версия за това защо именно бракът им не върви. Всеки от тях послъгва или спестява информация, сякаш в отчаян опит да се хареса на читателя и да не бъде квалифициран като „задник” или „кучка”. Всеки от тях успява ту да ни е симпатичен и да буди съжаление, ту да ни е достатъчно противен, за да искаме облакът от нещастия, висящ върху главата му, да се излее по-бързо.
Книгата в нито един момент не отегчава, стилът е близък до разговорния, разказването от първо лице означава повече шеговити вметки, забележки, действие по същество, за сметка на много малко статични описания и несвързани със сюжета отплесвания, което я прави страхотно четима, а героите са рядко живи и пълнокръвни. Може да се каже, че е идеалното нелятно „лятно” четиво. Ако я започнете сега, има голяма вероятност да я прочетете до премиерата на филма.