Април е. Вятърът е толкова силен, че не съм сигурна какво ще донесе. Вали дъжд, сняг… вали.  Нямам търпение да стигна подлеза на  метрото, за да се подслоня, понеса и да извадя новата стихосбирка на Иван Брегов „ Няма места за сбогуване”.  Да, чета докато пътувам в пълното влакче. Чета поезия. И, въпреки че голяма част от вас ще си помислят колко несериозно е това, за мен е страхотно. Един вълшебен край на предългияизпихтрикафетаиощемисеспи ден. Толкова хора, толкова нюанси. Омотана в шал, стискам в ръцете си една прекрасна стихосбирка.

Виж още: „ДУМИТЕ РЪМЯТ И РОМОЛЯТ” В „ЧИСТИ СТИХОТВОРЕНИЯ” ОТ МАРИЯ ДОНЕВА

Усещам как думите ме карат да  изключа за целия свят около мен- не виждам хората, не чувам говорителката, нямам идея дали съм стигнала станцията си. Знам само, че съм прочела едва 10 страници от този малък дом на поезията, а вече съм отбелязала 10 от тях. Поне по ред, поне по няколко. Защото във всеки откривам Поезия. Сега разбирам студа навън- „януари идва през април” , казва Иван Брегов.

Бих казала, че ако няма места за сбогуване, тогава няма и защо да тъжим. Но книгата е пълна с болката,  с мъката на Голямата раздяла, на раздялата с онази, от която трудно се откъсваме, с която трудно се сбогуваме  в коридора, трудно изпращаме на гарата,  на летището. Трудно точно колкото е трудна думата  Никога.

Виж още: ГАНКА ФИЛИПОВСКА И „30 ЩРИХА ЗА ЛЮБОВТА”- РАЗКАЗИ В ТОПЛО СИВО

Но авторът понася всичко, позволява си да го понесе . Не търси щастието, не се рови, не страда по него. Понася, преживява, изживява. Защото

  „Днес каквото и да мине през мен

 съм свободен

да го понеса.”

Дочитам  стиховете  на топло, под одеалото. Няколкото часа раздяла с книгата  ме убедиха, че няма места за сбогуване.  Както „ Няма такова място далеч” по Ричард Бах.

Много ми харесва  „Без болка аз съм немислим”. Разбрах, че не само аз съм се питала- „без болката дали ще оцелеем?”.  И  отрязаните  криле  „на нелетели птици” харесвам. И черната птица накрая.  И липсата на рамки, свободата да кажеш, да мислиш, да изпиташ. Харесва ми, че всичко е казано така, както нахлува вътре в нас, както ни залива като лавина, водопад или… любов. И малките букви  харесвам, и липсата на пунктуация на места. И бялата корица- семпла и категорична.  Защото когато поезията е налице, нищо друго не е нужно.

А  най-любимо ми остава: „…животът свършва там, където
спрем да се обичаме.“ Остава като бележка в тефтера, като бележка върху стената, като напомняне, като мисъл. Като мантра. Каквато е Поезията.

И няма да се сбогувам. Пък нека навън вали каквото си иска.

* Иван Брегов е отличаван   и печелил различни конкурси, сред които ,,Веселин Ханчев“, ,,Петя Дубарова“, ,,Южна пролет“; носител  на наградата ,,Христо Фотев“, а през 2013-та година е отличен в конкурса Castello di Duino“ в Триест, Италия. Автор на стихосбирките „Небе в земна рамка“ (2003) и „Разказвач на стихии“ (2004).