С Туве Янсон на вълшебно „Пътуване с лек багаж“

Утвърдена практика е ревюта да се пишат за нови заглавия, излезли съвсем скоро на пазара. Но за какво са правилата, ако не, за да бъдат нарушавани? Това е животът. Случва се извън очертанията на рамките, в които се опитваме да го затворим.

В 12-те разказа, събрани в сборника „Пътуване с лек багаж“, Туве Янсон ни подтиква да се вгледаме именно в пълнокръвния облик на живота. Така на пръв поглед обикновените житейски ситуации и битови терзания, ни отвеждат на пътешествие към скрит извор. В неговите бликащи води, откриваме мъдростта и красотата на човешките взаимоотношенията, които пораждат у читателя душевна топлота. Защото както казва Камю: „Дълбоките чувства, както и великите произведения, винаги изразяват повече, отколкото изказват съзнателно.“

Но пътят, към който ни отвежда авторката, е повече от синтез на чувства и емоции. Той отправя зов към сетивата ни. Ярките описания на картините, вплетени в различните разкази, ни карат да усетим мириса на борови иглички, да почувстваме магията на белите нощи, да полетим редом с чайките и гагите, да прегърнем соления полъх на морето и да вкусим сладко-трапчивия вкус на червеното вино, насред уюта на книгите.

Пътешествието освен в пространството, е отправено и към нашия вътрешния свят. Посланията отварят вратите на най-скритите в съзнанието ни кътчета и внасят мечтателност, нежност и надежда. Чувството за лекота идва с думите и неслучайно багажът ни става сякаш някак по-поносим за носене.

„Пътуване с лек багаж“ ни учи, но ни дарява и свобода, с която да отсеем и запазим само миговете и вълненията, които истински отразяват същността ни, независимо от моментното ни светоусещане. Тя ни вдъхва вярата, която имаме склонност често да губим, но същевременно не цели да преобърне нагласата ни към света, а само да ѝ придаде по-ефирен израз.

„Аз знам. Възможностите да не се чувстваш добре в живота си са безбройни и ги познавам, винаги се повтарят, всяко разочарование в отделна кутийка. Вече би трябвало да съм обръгнал, да съм намерил най-накрая отговорите, но не съм. Няма подходящи отговори, нали? Затова човек просто слуша.“

Страниците ни носят и сила. Но не тази, лъхаща на груба власт и твърдост, а онази, събираща в себе си ентусиазма, сигурността и пламък на дръзновението и енергията, тласкащи ни напред по калдаръма на живота.

„Желание. Както виждаш, живял съм доста дълго, тоест работил съм доста дълго, едно и също е. И знаеш ли какво? В целия този цирк единственото, което наистина е важно е да имаш желание. То идва и си отива. Отначало го получаваш даром и не разбираш, само го пилееш. После се превръща в нещо, което да съхраняваш.“

И не на последно място, дава ни кураж, утеха и спокойствие, за които така копнеем, когато прекрачим дори със стъпка зоната си на комфорт. А ни трябва съвсем малко, за да възвърнем хармонията и вярата в чудото, наречено живот.

„ – Чух ви за какво си говорихте: че човек не бива да очаква всичко от живота. Но на мен все пак ми се струва, че трябва да може да очаква; искам да кажа, да очаква нещо невероятно, от себе си и от другите… Трябва да се целиш нависоко, защото бездруго винаги уцелваш по-ниско, ако разбирате какво искам да кажа, като стрелбата с лък…“

И така неусетно достигаш до момента, в който прелистваш и последния лист хартия. Поглеждаш задната корица, но книгата вече е заживяла в теб, за теб и чрез теб. Семенцето на смисъла е посято. То те подканва да потърсиш топлината на слънцето, да се вслушаш в птичата песен, да вдишаш гората, да усетиш дъждовните капки, да се събереш и да хванеш за ръка свободата, с която заедно да се отправите на едно „Пътуване с лек багаж“.

Емилия Илиева
е студент по журналистика в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Интересува се от европейско кино, пътешествия, музика и кулинария. Мечтае да издаде стихосбирка за деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to