Сбогом, Студентски град

У нас има няколко теми – комунизмът, „Тая държава нема да се оправи“, „Gordejte se balgari”, „Накъде отива младото поколение?“ и „Град на греха ли е Студентски град?“, по които рано или късно някой, професионалист или смотан аматьор, пише. Това са спасителните пояси на хората без въображение и на временно блокиралите – „Трябва ми статия за тази седмица, я да се разходя до Студентски“. И после се почват едни ноар монолози за продаващи се срещу питиета момичета с аристократично самочувствие и вечерящи с намалени кебапчета във Фантастико, в които четящите трябва да разпознаят своите деца, децата на своите познати или просто някаква метафора за хала, на който е цялото ни общество.

Снимка: Константин Николов

Снимка: Константин Николов

Ако всичко върви по план обаче, това е последната ми година в Студентски град и някак си не ми се иска да се сбогувам с него с горчилка. Познаваме се достатъчно добре, за да можем да си извадим взаимно кирливите ризи – кой къде е повръщал, защо и как се е сдухал, колко дена подред е носил едни и същи чорапи. Стаята ми все още е подредена и съм я снимал, за да може към края на последните девет месеца в нея да видя в какво са я превърнали моите около 270 извинения да не почистя точно днес. Леглото ми е с пружина и страшно неудобно. В другата стая са на матраци. До него е бюрото ми, на което не съм написал нито един ред на ръка и не съм разгърнал нито един учебник. На пода са спали няколко приятели – винаги срещу такса „нерегламентиран престой“ от 6 лв., която по правило се добавя към наема ми в края на месеца.

Когато ми е смотано или просто ме мързи да чета, винаги мога да зяпам през прозореца или от терасата към Витоша. Да съзерцаваш природата пак се води духовна дейност, така че съвестта ми е чиста, че не уча. В топли дни, когато имам свободна сутрин, бягам нагоре по пътя до Симеоново, разлайвайки кучетата, които са във всеки двор, зяпам малко града, сравнявайки се с картината Wanderer Above the Sea of Fog (Smog) и се връщам до долу с градски транспорт, потен и гузен. Обичам тази планина – без да разбирам от география съм решил, че лятото винаги е хладно и няма комари благодарение на нея. Мъгливите сутрини в подножието ѝ ме карат да се чувствам като джудже от „Хобит“, потеглящо на поход към Еребор. В следването ми, разбира се, няма нищо толкова героично.

Обичам, че 280 е редовен и препълнен с млади хора още преди да излезе от квартала. Да, в теб се отъркват всякакви персонажи и понякога е гнусно. Няколко пъти по пода е имало локвички повръщано. За сметка на това можеш да се влюбиш поне десет пъти в едно пътуване и да се разочароваш още толкова, когато чуеш нечий разговор и разбереш, че хубавите хора невинаги говорят хубави неща. Обичам и как контролата понякога просто не се качва в автобуса, защото няма място. Не че някога съм бил нередовен.

Снимка: Константин Николов

Снимка: Константин Николов

По което и време да се прибера в Студентски град, винаги има откъде да си купя храна. Като в курорт. Българска, индийска, китайска, арабска. Или пък застояла, от вчера, развалена, почти за без пари. Или комбинация от двете. Ако продавачът е на кеф, може да ме поздрави. Ако е арабин, може да каже и едно „Салам алейкум“, на което да отговаря както си трябва и да си представя, че сме Саладин и героят на Орландо Блуум от „Небесно царство“. Ако пушех и пиех, щях да спомена и денонощните магазини за цигари и алкохол. Те и без това са си ясни.

Доскоро ми беше смешно как съседният на Студентски град квартал се казва „Дървеница“. Да кръстиш част от населено място на буболечка, при това гадна, ми се струва абсурдно. Първата ми година беше достатъчна, за да разбера. В Студентски има много студенти, но на всеки студент се падат средно поне по пет хлебарки, които излизат като нинджи в тъмнината, лазят и серат по всички повърхности и сутрин се прибират, оставяйки те да се чудиш дали имаш ненасрани прибори. Случвало се е да се прибирам от нощна смяна в 2-3 сутринта и да разтурвам оргии на хлебарки, светвайки лампата. Ако съм на кеф, дори не ги избивам, а просто ги хващам и ги хвърлям през терасата, надявайки се, че не помнят как да се върнат. Ако не съм, започва малък Холокост.

Защо пиша още отсега тези патетични откровения, а не изчакам да наближи края на последната ми учебна година? Защото съм в стаята си от 20 дена и все още не съм имал време да я превърна в кочина. Защото навън още е топло и съм позабравил колко студено става зимата и как не ни дават да ползваме духалки заради „противопожарната безопасност“. Защото откакто съм тук, водата е спирала само веднъж, но за сметка на това – без предупреждение. Защото преди няколко вечери съквартирантът ми е повръщал в мивката в банята. Да, тези неща се случват и няма да седна да ви обяснявам, че в Студентски не се пие и повръща. Защото стаята ми все още е подредена, а в края на годината ще е цяло чудо, ако мога да си намеря клавиатурата сред всичкия хаос. Защото всяка година досега през октомври и ноември съм се влюбвал в Студентски град като за пръв път и с розовите очила на младата любов все още не виждам така ясно всички гадории. Защото всяка година, когато дойде лятото, го намразвам и нямам търпение да се върна вкъщи. И защото всяка година, когато започне да застудява, се връщам и се влюбвам в Студентски отново. Няколко хлебарки и повръщаното в мивката от време на време са малка цена за това.

Константин Николов

е 22, студент по “Право” в Софийският университет. Ако пиеше, след две бири или едно уиски бихте го чули да обяснява на всеки, достатъчно търпелив, за да го слуша, че животът и съществуването са в крайна сметка безсмислени и всеки опит да се убедим в противното е просто самозалъгване, необходимо за да оцелеем още един ден.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to