Тенденция е родните „блогъри” и сайтове, занимаващи с кино, да са фокусирани върху последните холивудски клюки, новини и премиери на филми. Статиите са информативни, понякога критични, по-често хвалебствени и това е прекрасно, но, уви, това са неща, които не ни казват нищо ново, а ни предоставят добре познати ревюта и статии за филми, които можем да прочетем навсякъде.

За това от „Под Моста” решихме, че ще е свежо да пишем за нещо по-различно, нещо по-ретро и „хипстърско”, с което да привлечем вниманието на по-алтернативно настроените читатели.

На фокус този път е  филм на Филип Кауфман (любопитен кино творец и добър сценарист на множество ленти като: „Индиана Джуонс“ и неизвестни у нас класики като ‘The Right Stuff’, както и режисьор на култови класики като ‘The invasion of the body snatchers’). Той е добър, но не много известен творец, който е познат на българския зрител с лентата ‘The Wanderers’ (на български – „Скитниците“), която някои от вас навярно си спомнят,  че доста често се въртеше по родните кабеларки през 90-те, когато аз бях хлапе.

Заснет през 1979, ‘The Wanders’  притежава всичко, което едно по-енергично и смело хлапе може да иска от живота. А това са именно, улични банди, жени, приключения и побоища. Десетилетия по-късно, когато наблюдавам този филм през призмата на възрастен  (и професионалист), осъзнавам, че тази забравена лента на Филип Кауфман е всичко друго, но не и филм за мадами и улични побоища.

‘The Wanderers’ е учебник за това как се прави филм за субкултури (заедно с европейския подобен, горе-долу от същото време, ‘Quadrophenia’; филм, разказващ за конфликта на две мотористки банди в Англия). Сюжетът му (правен по роман) ни запраща в епохата на шейсетарския рок и улиците на Бронкс. „Скитниците“ разказва историята за училищна банда, която се бори за своето място из улиците на Ню Йорк в едни бързо променящи се времена. Епоха, в която покрай музиката на Елвис, Бийтълс и много други музикални легенди се заформят първите наченки на понятието „субкултура“.

Лентата е наситена със страхотна музика, автентична за 60-те атмосфера, забавни персонажи и ударна носталгия за хората, изживели този период на младини (отвъд Желязната завеса). Във филма могат да бъдат забелязани референции към класики от калибъра на  ‘West  Side Story’. Етнически банди, населяващи Ню Йорк, които разрешават споровете си с улични мелета,в които има неписани закони на честта – да не се носят ножове и пистолети.

Зрителят се запознава  с The Wanderers (Скитниците) – банда от италиански произход, аналог на прословутите Greasers – (Грийсъри). Младежи с гелосани коси, на които са посветени множество класики като „Брилянтин”, Del Bombers (чернокожите), The Wongs (жълтите) и The Baldies (аналог на субкултурата скинхедс) и The Ducky Boys (групировка от студенокръвни психопати, за които неписаните правила на честта не важат).

Скитниците, предвождани от добре изглеждащия Ричи (никому неизвестния Ken Wahl) и приятеля му Джоуи (друг неизвестен актьор, Джон Фридрих), влизат в неприятна разправия с The Baldies (улична банда от скинари) и стигат до бой. За тяхно щастие, обаче, се появява здравенякът Пери (Tony Ganios), който ги изкарва от кофти кашата, пребивайки няколко от „бръснатите“.  След известни перипети, Скитниците го приемат за член на бандата и, чувствайки се достатъчно силни, предизвикват чернокожите –  Del Bombers. Злощастно събитие, което се случва по време на лекция за расизма в училище. По време на урока избухва свада на расова основна между  чернокожите и белите, стигаща до насилие. След невъзможността да се  разреши конфликтът двете банди се съгласяват на футболен мач, които да излъчи победиел. На него присъстват и The Wongs (китайците), и други банди, които внимателно преценяват съюзниците си. Всичко върви добре, докато на терена не се появяват анархистичните Ducky Boys…

Филмът на Кауфланд, макар и за улични банди, е многопластова история за човешките взаимоотношения. Главният персонаж Ричи минава през традиционна ‘coming-of-an-age’ трансформация, неговият приятел Деспи ще трябва да превъзмогне бащинския си комплекс, като се изправи срещу родителя-насилник, но на финала ще се окаже, че бащата е най-близкият му приятел. Трети ще изживее любовната драма и т.н.

И ако истории за проблемите на подобни общества не ви вълнуват, то появата на Боб Дилън към края на филма със сигурност би хвърлила почитателите на хубавата музика във възторг. Персонажът на Нина (Карън Алън) и сцената, в която тя посещава известен нюйоркски клуб, в който виждаме как Дилън пее на живо, е символ на цяла една задаваща се епоха (Боб Дилън, мюзикълът „Коса“ и т.н.). Ричи, който до последно е орисан да бъде Скитник (какво съвпадение, основният саундтрак на филма е парчето на Dion – ‘The Wanderer’,  изпял още вечната ‘Runaround Sue’), според мен е символ на умиращата епоха на шейсетарския рок. Изобщо името  Скитниците далеч не е случайно. Пери и Джоуи, подобно на Ричи, до последно не се чувстват у дома и на финала на лентата заминават за Лос Анджилис.

Насилието  е основнa тема на филма. А финалният масов бой на бандите със сигурност носи вдъхновение за един по-модорен такъв филм – „Бандите на Ню-Йорк“ Макар и автентичността на субкултурите да е под въпрос в лентата, отделни компоненти от нея са стряскащо реалистични. Явно режисьорът се опитва да вкара чувство за дистопия и липса на синхрон, което не седи добре на веселата рокендрол атмосфера на филма. Говорейки си за музика, „Скитниците“ е един от малкото филми за субкултури, които гравитират около адекватно музикално течение. За справка – филмът ‘Quadrophenia’ е изцяло базиран на творчеството на The Who.

Въпреки че филмът е стар и на моменти лъха на евтиния, той е достатъчно занимателен, та да ни грабне вниманието най-вече с майсторски кинематографични карди, които на фона на пищните холивудски продукции вече са кът и могат да бъдат разпознати единствено в сферата на късометражното кино.