Криворазбраната социализация

06.08.2013

Ех, тоя Word нещастен…

Извинявайте за краткото лирическо отклонение, ама всеки път като кликна два пъти на иконата със синьото „дубълве” и ме заболяват очите. И за миг забравям какво съм искал да кажа и защо, аджеба, съм отворил проклетия текстов редактор. Това, разбира се, са си едни такива мои си лични душевни терзания, които няма защо да ви вълнуват, но ги споменавам по една конкретна причина – защото това, за което искам да ви „поговоря” всъщност е споделянето, социализирането по модерному и колко всъщност от себе си показваме пред хората.

1080794_194129134089284_2117254231_n

Тежка тема, знам. Ако да бях ей-сега отново десети-единадесети клас (о, дааа, сега ще ви тормозя), щяха да ми пишат шестица за срока по литература, ама нейсе. И като казах „десети-единадесети клас”, сещате ли се (които сте минали вече през тоя кръг от Ада, наречен средно образование) как по философия се учи за един пич, именуващ се Мартин Хайдегер? Аз, по някаква неведома за самия мен и цялото ми същество с половин до една правилно функционираща мозъчна клетка, причина, съм го запомнил. И то с една негова теория – тази за „безликото” или както е в немския оригинал – “das Mann”.

Какво, по същество, представлява тази теория, ще попитате?

В общи линии и по смътен спомен, Хайдегер твърди че човек не показва характера си напълно, а се влияе изключително много от хората около себе си и стереотипите и схващанията, наложени в обществото. Тоест, аз може да харесвам песента Х на групата У, обаче понеже хората около мен не могат да понасят въпросното У, аз пазя този факт само за себе си, защото имам нужда от тяхното одобрение. Вариант две (2) е, че нещо което аз правя, съм или харесвам, е неприемливо и може да увреди социалния ми статус. Да кажем, че обичам да ям хартия – ако тръгна да го разправям наляво-надясно, от това ще последват две основни неща: а) ще ми се смеят; б) ще стана известен като „оня, дето яде хартия, баси изкукалия изрод”.

1079869_194131220755742_1903745894_n

Това се дължи именно на нормите, които с времето хората са приели, без да го осъзнават. И щом нещо не е прието за „нормално”, то на мига бива определено като „извратено”, „неправилно”, „лудост” и пр. определения, с които може да се запълни цял един речник. Само че в следващия момент, повлияни от тези очаквания на другите, започваме да подражаваме, целим да се впишем в някаква прослойка и рано или късно загубваме идентичността си и се превръщаме в част от масата, стадото или както го е определил Хайдегерчо – „безликото”.

В реални примери нещата стават така – всичките ти приятели пият кафе.

Ти опитваш, горчи ти и не ти харесва. В 99% от случаите обаче го пиеш пак и пак, ей-така за компанията. И започва да ти харесва и да имаш нужда от него. Подобен е случаят с музиката – попадаш около хора, с които излизаш редовно, но всички те слушат и си говорят за, да речем метъл. Ти нямаш музикални предпочитания, но се чувстваш тъпо задето не можеш да се зарадваш на нечия шега или не разбираш половината от разговора около себе си. И започваш да се напъваш да слушаш метъл, при което отново се случва неизбежното в 99% от случаите – започва да ти харесва и успяваш да се впишеш…

„У младите народи почти сичко върви по-скоро по подражание, отколкото по систематично изследувание.“
Цитат от Криворазбраната Цивилизация на Добри Войников.

912456_194129130755951_80538121_n

А този един процент, ще попитате вие? Е, това са големите изключения – хората, които рискувайки да останат аутсайдери, остават верни на себе си. За тая работа, уви, се иска силна воля и социални умения, каквито единици притежават. Тъжната истина е, че всички ние като общество можем да бъдем най-добре оприличени на стадо от черни овце. Тези от нас, които са имали нещастието да се родят с бяло руно, го боядисват, само и само за да не бъдат отхвърлени. И тъй съществуваме ден след ден, неуверени и изплашени до смърт от възможността да бъдем себе си.

Защо ви пълня главата с тия глупости, ще попитате?

Защото през последните няколко години интернет стана масова необходимост именно благодарение на социализацията и т.нар. “web 2.0”. И изведнъж тези стереотипи и норми вече придобиват доста по-глобално влияние. Колко хора познавате, които нямат Facebook профил или такъв в Skype? Ако има такива, колко пъти сте ги питали и какво са ви отговаряли те? Ако ползвате миймове (memes на английски) в ежедневието си, не „заразявате” ли и други около вас? А какво мислите за тези, които намират „вирусните” изрази и картинки за малоумие?

1075102_194131224089075_1224327275_n

Започнахте ли да схващате? Знаете ли защо политиците ни не приемат протестите на сериозно? Ето защо – защото просто не ги разбират! Хората комуникират с тях чрез плакати с миймове и носят маски на „Анонимъс” и лика на trollface. Дали Лютви Местан или Волен Сидеров имат представа за значението на тези символи? Не, те ги намират за „шутовщина” и „лумпенѝя” и смятат, че протестиращите са просто едни нон-стоп напушени създания, които не разбират от политика и всички те са „платени” от някой си там мутраген с дебел врат и поне толкова дебела ръка.

1080979_194131214089076_764119151_n

Я да питам още няколко неща аз (понеже съм нагъл) – ако ви се е случвало в последно време да прочетете в някой сайт статия, която ви е провокирала, но коментарите не са били позволени или опцията за такива е липсвала, как сте се почувствали? Ако във Facebook липсваха опциите за коментиране, споделяне и харесване, щяхте ли да го ползвате изобщо? Кога за последно играхте нова игра, в която не присъстват опциите “share” или онлайн мултиплейър? Имате ли смартфон? Ако да, какъв е, защо избрахте тази марка и за какво точно го ползвате, освен за да му галите дисплея с пръсти?

И какво общо, по дяволите, има всичкия този бълвоч с Хайдегер, за Бога?!

Превърнали сме се в роби, мили мои. Роби на социализацията, но криворазбраната такава –комуникираме с шаблонни изрази и си уреждаме срещи по Скайп, късаме с гаджетата във „Фейса” и се обиждаме от „тагвания”, „хаштагове” и „туитове”. Минаваме си всяка снимка на Photoshop, оценяваме самите себе си по това колко „лайка” имаме под тях, както и под статусите си. Рядко излизаме, рядко си говорим искрено и търсим смисъла на живота в интернет. Отвели сме „das Mann” на ниво, което позволява подигравки не само спрямо самите нас, но и спрямо културата, расата, вярата и националността ни. И това е нещо повече от тъжно – това е жалко или както казват някои от вас – „патетично”… Bitch, please!

1097433_194131217422409_1304980255_n

 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Калоян ГуглевСимволът на мира, роден от диктатура – Volkswagen Beetle03.09.2019

Още от Под Моста

Калоян Гуглев5 акцента в „Нощ на театрите“Театър