Липса. Така бих могла да опиша ежедневието с една дума. Липсва ми културата в естествената ѝ среда, липсват ми хората и живият контакт с тях, гъделичкащият трепет на пълнокръвното интервю, слънцето и изтърканите пейки пред Народен.

Срещаме ви с Поли, Ипси и Биби, за да уплътним липсите, да поговорим за алтернативната среда на културата и да ни стане някак по-леко и светло. Да проветрим мислите си. И преди да започнем, ще допълня, че по време на това интервю, ничий нос не е напускал пределите на дома. #оставамесивкъщи

Успявате ли да заместите успешно „извънцифровите“ социални контакти в условията на пролетното вкъщистоене?

Ипси: Да, да живеят видео чатовете! Странно е, но дава едно спокойствие, че хората, които обичаш са всъщност много близо и са добре. Като онази песен: „Телефон все ни свързва, телефон ни дели.“

Поли: Бих казала, че да, въпреки че те не могат да бъдат заместени наистина, защото усещането не е същото. Живяла съм няколко години далеч от всичките си близки хора и приятели и в момента получавам нещо като дежа-ву от този период.

Биби: Иска ми се да кажа да, но не би било вярно. Ако в първите седмици бях екзалтирана от това, с колко много приятели “наваксахме” онлайн, при положение, че за жива среща се гоним с месеци, докато си напаснем графиците, то в момента непрекъснато мисля как искам да ям паста в Ателие с Ипси и Поли, да пия коктейл при Драго в Black Flamingo, да прекося половин Лондон, за да чакам 40 минути на опашка за гаден шприц, но пък да съм с Меридит по залез на покрива на Frank’s в Пекъм (супер място за лилави лондонски залези, хора!)… Даже опашките ми липсват, сериозно. Онези нагъсто, в които се притесняваш, че някой ще те залее с нещо…

Води ли ни изолацията към по-истинско и пълноценно сближаване?

Биби: За мен не. Аз съм от хората, за които физическото е голяма част от общуването с близките и така комуникирам много – естествено ми е да прегръщам някого, като го видя, обичам да целувам…

Ипси: При мен не, защото с моите приятели и близки вече имахме такава връзка (истинска и пълноценна) и нямахме нужда от такава изолация, за да се преоктрием, но със сигурност си казвам „радвам се, че имам такива хора в живота си“. Сега просто много ми липсват и нямам търпение да ги видя отново на любимите ни места.

Поли: Зависи от човека и разбиранията му, както и начина на живот. Ние сме социални същества и при отнета възможност за контакт е възможно да се появи и обратния ефект – вместо сближаване, да има отчуждаване и затваряне в себе си.

Минутите ви за култура – или как я пазите „дишаща“?

Поли: За щастие в това отношение аз лично не страдам много, тъй като при мен ритуалите не са се променили – чета си списанията, просто гледам филми вкъщи, вместо на кино, а и вече има онлайн постановки, live instagram концерти, възможност да се разходим виртуално из някой музей… навлизам в последния триместър на бременността си и така или иначе най-вероятно щях да правя същото в тези месеци. Разликата идва от хората и срещите с тях.

Биби: Още страдам, че успях да се доредя за билети за Infinity Rooms на Кусама в TATE през май, но няма изгледи да видя инсталациите наистина. Ако търсите нещо такова, преди няколко дни TATE пуснаха виртуален тур на изложбата на Анди Уорхол, която трябваше да върви в момента.

Иначе, култура има, но искаме ли да започнем да я консумираме (и нея) през екран? И как това е устойчиво за артистите, които работят в сектора. Извънредно тъжно ми е за професионалните музиканти, които в момента почти нямат полезен ход и ако една част могат да са спокойни и да речем да правят про боно IG live-ове за своите си хора като Джеймс Блейк, например (и двата му бяха страхотни!), то това не важи за предимно концертиращите класически или джаз такива.

Ипси: Момичетата се справят по-добре от мен, признавам си. При мен културните онлайн мероприятия май по-скоро издишаха, но понякога гледам онлайн концерти и литературни четения.

Поглед назад към времето на лексиконите. Препоръчайте ни филм и книга?

Биби: Не мисля, че някога ще спра да препоръчвам “Пяната на дните” на Виан. Иначе, ако си търсите нещо по-забавно, книгата на Мила Михова “Не може да бъде”, ще ви дойде супер. Може и да последвате Мила в Instagram, тъй като в последните седмици чете отделни разкази от книгата в IG live. Слушам много аудио книги в Storytel и сега се уча от скандинавците на “hygge” с ‘The Little Book of Hygge: Danish Secrets to Happy Living‘. 

Наскоро в Amazon Prime Video качиха всички Бонд филми и признавам, че малко “се закачих”. Тези от преди 90-те са страхотни – очите ти остават в сет дизайна и въобще колко красиво и изпипано е всичко откъм сцени! В същото време историите не те напрягат, защото са предсказуеми и знаеш, че накрая всичко ще е точно.

На места ти става супер смешно и неудобно, защото са ужасно политически некоректни и сексистки по сегашните стандарти и нещо такова вече няма как да се появи. Goldfinger и Octopussy май са ми любими от старите до момента. Тези от 90-те не ги гледайте, малко са като шпионско Рамбо, ама с хакери. От новата Бонд ера Casino Royal е супер, а в Skyfall Хавиер Бардем прави страхотна злодейска роля.

Поли: Книга: Цялата поредица на Робърт Галбрейт (псевдоним на Дж.К.Роулинг) за разследванията на Корморан Страйк и асистентката му. Книгите са дълги, но много увлекателни и се четат на един дъх.
За филм бих казала всичко на Уди Алън, но в съзнанието ми изниква и “Животът на Пи”, който е всъщност екранизация на книгата на Ян Мартел. Филмът е наистина великолепен и с впечатляваща визуална презентация. Оплакваме се, че сме вкъщи, но имаме дом, имаме храна, имаме ток, интернет и така нататък… там главният герой буквално оцеляваше на лодка в средата на океана, че и в компанията на тигър.

Ипси: Ох, много обичах лексиконите едно време! Не може ли да се върнат обратно на мода? „Отивам си е възвратен глагол“ на Тайе Селаси. Книга, която ми препоръча моята приятелка Ралица Стоянова, която също е писател, така че препоръчвам и нейната книга „Y-хромозома“. Филм: La Belle Epoque / Славни времена на Никола Бедо. Божествен!

Продължава на следващата страница

1|2