„Свобода” на Джонатан Франзен – разказ за изключително американската действителност

03.04.2014

Svoboda-FranzenКолкото и да ми е неприятно да го призная, мнението ми за дадена книга често се определя не просто от обективните ѝ качества, но и от очакванията, с които съм подходил към нея. Вярвам, че е така за повечето хора – всички ние си създаваме определени хоризонти на очакванията още преди да започнем да четем, а след това отсъждаме доколко текстът се вписва в съответните рамки. „Свобода” ме грабна още със смелите думи на задната си корица, където авторът е определен като „велик американски писател”, а романът е окачествен като „съвременен любовен епос, пресъздаден с размаха на „Война и мир” и „прецизна дисекция на американското общество”. Концепцията заинтригува любопитството ми и ме накара да се посегна към книгата. За жалост обаче романът не успя да надскочи тази изключително висока летва.

Вижте още: НАЙ-ДОБРИ ПЪРВИ ИЗРЕЧЕНИЯ НА КНИГИ

„Свобода” е история за съвременни американци, които носят съвременен американски морал, сблъскват се със съвременни американски проблеми и се опитват да ги решат по съвременни американски начини. Героите в романа са типични средностатистически граждани, неудовлетворени от заобикалящата ги среда и мечтаещи за щастие и свобода. Началните страници ми напомниха на епизод на „Отчаяни съпруги”, защото носеха типичната за сериала атмосфера на привидно кротко кварталче със спретнати къщички с бели огради, в което съседите са престорено любезни и си вършат дребни услуги, като същевременно клюкарстват непрекъснато един за друг. За разлика от сериала обаче текстът на Джонатан Франзен не се стреми да бъде забавен, чаровен и ироничен, а се опитва да разгледа обществото по сериозен и амбициозен начин. Това е особено видно във втората част на романа, където все повече внимание се обръща на отношението на героите към редица проблеми на обществото като екологията и пренаселването на земята.

Една от основните причини, поради които романът не успя да спечели възхищението ми, бяха персонажите. Героите в „Свобода” са доста реалистични – толкова съвременни и актуални, че сякаш минават тънката граница и стават по-скоро обикновени и скучни. Франзен се е постарал да ги обрисува многозначно – нито един от тях не е просто добър или лош, всеки е смесица от позитивни и негативни качества.  Някои се интересуват от музика, други от баскетбол, трети от екология, някои са любезни и наивни, други привлекателни и надменни. Авторът отказва да превърне който и да било от тях в злодей, но същевременно не им позволява да бъдат и героични. За всеки от главните персонажи бих могъл да използвам думи като „естествен”, „непресторен” и „реален”, но за нито един не бих казал, че е „вдъхновяващ”, „възвишен” или „впечатляващ”. Предполагам, че личните ми предпочитания като читател са изиграли решаваща роля тук. Аз винаги съм харесва истории за хора, които, макар и обикновени, носят в себе си нещо изключително и величествено и служат за пример за висините, до които може да достигне човешкото същество. А персонажите на Франзен не са такива, те са просто хора от ежедневието с обичайни битови проблеми. Това е видимо най-вече в диалозите им, които, точно защото са обикновени и реалистични, често ми звучаха твърде нехудожествени:

– Не можеш да ни оставиш кабриолета – отсече Джонатан. – В него с Джоуи ще приличаме на педали.

Единственият видим дефект у Джена беше гласът ѝписклив и момичешки.

– Да бе, педали. – изсумтя тя. – Педали с провиснали джинси.

– Не разбирам защо не отидеш с кабриолета до Ню Йорк. Ходила си там с него.

– Защото мама не дава. Не можело по празници. С джипа било по-безопасно. Ще ти го върна в неделя.

– Глупости! Джипът се обръща много по-лесно. Изобщо не е по-безопасен.

– Кажи го на мама. Кажи ѝ, че колата ти се обръща лесно и не е безопасна, и затова не мога да отида с нея до Ню Йорк.

Стилът на Франзен е достъпен и разбираем, макар и да не блести с някаква особена красота и изящност. Авторовата мисъл се следи лесно, нещата са казани просто и ясно. По-голям интерес представлява един противоречив стилистичен опит, на който авторът посвещава близо една трета от своя роман. Съответната част представлява откъс от автобиографията на една от героините – опит на Франзен да разкаже историята ѝ през нейната гледна точка, с нейните собствени думи. Резултатът си има своите плюсове и минуси. От една страна въпросните глави наистина звучат като написани от американската домакиня Пати Бърглънд. Проблемът с това е, че по този начин съответният текст се превръща в разказ на начинаещ автор без изключителни писателски заложби. Тоест търсеният ефект е постигнат – „автобиографията” несъмнено улавя гласа на персонажа. Но добра идея ли е това? Отговорът на този въпрос е индивидуален за всеки читател. Същевременно стилът в тези глави, макар и допълнително опростен, не е чак толкова по-различен от стила на Франзен в останалата част на книгата. И все пак текстът не е лишен от някои любопитни пасажи с добри самонаблюдения и прозрения.

Откъде идваше самосъжалението? Чрезмерното му количество? Животът ѝ беше луксозен по почти всички стандарти. Разполагаше с всичките часове на деня, за да намери отговор на въпроса как да живее почтено и удовлетворително, а като че ли направените избори и свободата ѝ носеха единствено повече страдания. Пишещата тези редове едва ли не е принудена да заключи, че се самосъжаляваше, задето е толкова свободна.”

В заключение бих казал, че „Свобода” е любопитен съвременен роман, с добри и лоши черти. Към него обаче не трябва да се подхожда с крайно високи очаквания, защото произведението не е философска сага за сблъсъка между поколенията, а обикновена история за стандратно американско семейство. Оценката на редица негови елементи обаче не може да бъде универсална – тя е силно зависима от субективните търсения и потребности на читателя.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Анна-Мария ПоповаПътуване във времето с големите Азимов и Силвърбърг13.04.2020

Още от Под Моста

Под МостаДигиталното образование – създаване на цифрова екосистемаОбразование