“Терминатор: Генисис” е доста изненадващ филм. Като напълно ненужно продължение на франчайз, мъртъв от близо две десетилетия и половина, центрирано около актьор, който не беше участвал в истински качествена продукция от повече от двайсет години, от него се очакваше да бъде пълен провал. Западните критици го направиха на нищо – в момента филмът е с рейтинг от 27% в Rotten Tomatoes – а и приходите му далеч не са впечатляващи. За ниските очаквания допринасяше и фактът, че “Терминатор 3: Бунтът на машините” и “Терминатор: Спасение” така и не успяха да върнат живота на създадената от Джеймс Камерън поредица.

Въпреки това, трейлърът почти успя да ми хареса и реших да дам шанс на филма… За моя изненада, получих точно каквото очаквах – нещо много по-добро от третия и четвъртия филм в поредицата, но далеч от класата на първите два. По сценарий изненадващото трябваше да е друго – а именно основният злодей – но ефектът от разкриването на самоличността му беше тотално унищожен още в трейлъра – а това е важен за митологията, развивана в поредицата, герой. Но… Именно зверският спойлер в рекламните клипове на филма даде да се разбере, че, за разлика от “Бунтът на машините”, този път нямаме просто повторение/пародия на втория филм с ъпгрейднат злодей. Няма я и кардиналната смяна на жанр и сетинг, заради която “Спасение” се провали толкова жестоко в бокс офиса.

Вместо това имаме един доста оплетен сюжет, напълно игнориращ всичко след втория филм – “Бунтът на машините”, “Спасение” и сериалът “Хрониките на Сара Конър” все едно никога не са се случвали, а още първите няколко минути на “Генисис” абсолютно целенасочено изтриват времевата линия на първите два филма. Доста смело решение, всъщност. Като цяло, сценарият на Лаета Калогридис и Патрик Люсиер е може би най-голямата сила на новия “Терминатор”.

Разбира се, наситен е с почти задължителните за историите с пътуване във времето сюжетни дупки, но има и немалко добри идеи, свързани с алтернативни времеви линии и с това къде свършва Машината и къде започва Човекът, когато става дума за изкуствен интелект. За първи път в целия франчайз Скайнет не е просто компютърна програма, а личност, която се учи, развива се и става все по-опасна с всяка минута. За нещастие, точно тази идея не е разработена в пълния си потенциал, но дори това, което виждаме, си заслужава. За сметка на това, този път, за разлика от “Бунтът на машините”, в сценария възрастта на Шварценегер е взета предвид и е от първостепенно значение за разказаната история – близо седемдесетгодишният Терминатор с побелелите коси и сбръчканата кожа тук си е точно на мястото, а Шварценегер се раздава като за последно в ролята.

Това е и вторият най-голям плюс на филма – именитият австриец прави може би най-добрата роля в цялата си кариера. Очовечването на неговия Т-800 е показано до голяма степен с ударна доза комедия, изиграна просто прекрасно, а има и няколко силни драматични сцени. За жалост, останалите актьори далеч не са на неговото ниво. Мат Смит можеше да бъде страховит в ролята на Скайнет, но сценарият не му дава никаква възможност да разгърне таланта си. Джей Кортни просто не е Кайл Рийс – макар че образът му не дразни в нито един момент, няма и нищо общо с иконичния герой на Майкъл Бийн от първия филм. Истината е, че Кортни тук играе абсолютно същия типаж, който изигра в “Джак Ричър”, “Дивергенти”, “Умирай трудно 5”… явно толкова са му актьорските умения. Подобно впечатление прави и Емилия Кларк като Сара Конър. Това не е Сара, която знаех от старите филми – не е нито неориентираната тийнейджърка от първия, нито превърналата се в жанрова икона жена войн от втория, а актрисата далеч не е убедителна. Джейсън Кларк като Джон Конър (актьорите нямат роднинска връзка) се представя адекватно, но му липсва нещо… Харизма или заплашителност, или и двете – а това е проблем, предвид факта, че героят е поне толкова важен, колкото беше във втория филм, макар и по различни причини.

Това е – няма го истинския Джон Конър, няма я истинската Сара Конър, няма го истинския Кайл Рийс, а го няма и истинския режисьор на поредицата. Джеймс Камерън отдавна реши повече да не се занимава със сагата за Терминаторите и макар че Алън Тейлър си върши работата на ниво, просто не е същото. И никога няма да бъде. Но, в крайна сметка, “Терминатор: Генисис” си струва да му отделите два часа – идеен е, и добре написан, и – най-важното – вписва се прекрасно във вселената, създадена от класическите филми.

Автор: Александър Мишков