„Омразната осморка“ на Куентин Тарантино – spoiler-free ревю

14.01.2016

Една международна пословица гласи „Много хубаво не е на хубаво“ на множество различни езици. Тя до голяма степен изчерпва и оценките за новия филм на Куентин Тарантино „Омразната осморка“, включително и оценката, която четете в този момент. Големият режисьор и сценарист отново пуска по екраните в цял свят уестърн в типичния си стил, в който този път е затънал до степен на самоцелно артистично самозадоволяване.

Снимка: 'Independent'
Снимка: ‘Independent’

Тарантино неколкократно е заявявал, че по негово лично мнение най-добрата сцена, която някога е писал или заснел, са откриващите десетина минути от филма му ‘Inglourious Basterds’/„Гадни копилета“ от 2009 година.

Представете си тази сцена, разтеглена във времето до 3 астрономически часа, но с повече участници и много повече кръв. Нито разказаната на екрана история, нито развитието на участващите персонажи изисква времетраене с такава дължина. Тарантино просто е залитнал в добре известната си любима склонност да пише безкрайни диалози между своите персонажи, за да доближи зрителите до подробните портрети, които той винаги рисува на своите герои в главата си, и е практически невъзможно да предаде цялостно на аудиторията посредством кинематографични средства. В главата на Тарантино „Омразната осморка“ вероятно е поредица от дълги романи, разказващи за историите и приключенията на всеки един от персонажите – такъв е неговият стил на писане, такова е и неговото ниво на пословична отдаденост към седмото изкуство. Но на екрана това се манифестира като редица от разговори, написани в автентичен и приятен стил, но излишно натоварващи основната сюжетна линия в определени моменти.

Снимка: iDigitalTimes.com
Снимка: iDigitalTimes.com

От това не следва да си направите извод, че Тарантино по някакъв начин е снижил качеството си на писане. Героите му са все така колоритни, живи, запомнящи се и ярки. Повечето от тях илюстрират печално стереотипни за времето си личности и филмът до голяма степен е изследване на техните потенциални взаимоотношения в целенасочено ограничен терен – до голяма степен като в първия филм в кариерата на Тарантино ‘Reservoir Dogs’/“Глутница кучета“. Диалозите помежду им преливат от шеги, истории, остроумия и изграждат сигурната представа за непосредствена комуникация между истински хора с дълъг, вече извървян път зад себе си. Голяма част от тези диалози всъщност са от първостепенна важност за придаване на завършен вид на сюжета и много по-малко от тях се числят към описаната по-горе категория на ненужните сцени, заснети по каприз на Тарантино.

Официален рекламен кадър от филма с актьора Тим Рот
Официален рекламен кадър от филма с актьора Тим Рот

Самата история, от която не е редно да се издава повече, отколкото вече са ни показали трейлърите, обвързва по забележителен начин не само осемте главни персонажи, известни от промоционалните материали за филма, но и още неколцина второстепенни, сред които и героят на Чанинг Тейтъм, който за пореден път демонстрира неограничените си актьорски способности в жанр, с който никога преди не е имал досег, и с безкрайно специфичен режисьор, с който никога преди не е работил. С филми на Куентин Тарантино и на братята Коен, излизащи в диапазон от по-малко 2 месеца, Тейтъм продължава да се доказва като водещата филмова суперзвезда на своето поколение с аура на знаменитост и реални качества пред камерата.

Снимка: YouTube
Снимка: YouTube

Водещите актьори в големия ансамбъл се отчитат с отлични, но напълно архетипни и предвидими превъплъщения. Единствено на Дженифър Джейсън Лий е разрешено да блесне в единствената женска роля във филма като необузданата, леко налудничава и устата Дейзи Домъргю. Кърт Ръсел в ролята на „Палача“ Джон Рут прави най-добрата имитация на Джон Уейн, на която е способен, а Самюел Джаксън превзема екрана с типичната си харизма всеки път, когато камерата е насочена към него. Монологът му по средата на действието, покрай който стартира завръзката, е най-тарантиновската сцена в целия филм, изнесена и изпълнена с очакваната и нужна доза стил от Джаксън.

Снимка: 'New York Times'
Снимка: ‘New York Times’

Лентата изобилства от красиво заснети кадри, много от които с дръзко голяма, а в някои случаи – и с ненужно голяма продължителност. И, разбира се, налице е патентованото кърваво насилие, без което филм на Куентин Тарантино просто няма как да излезе на бял свят. Пръснати черепни кутии, отрязани ръце и други кървави рани са само черешката на тортата. Както винаги, неподготвеният за такова насилие зрител, който не се разсмее на целенасочената визуална хипербола, ще бъде отвратен до крайност и вероятно ще си излезе от киносалона, особено по време на заключителния трети акт на действието, по време на който настава същинска касапница.

Снимка: 'Screen Rant'
Снимка: ‘Screen Rant’

Класическият саундтрак е композиран от титана в професията Енио Мориконе в неговия първи уестърн от десетилетия насам и резултатите са на очакваното високо равнище. В заключение може да се каже само, че за фенове на Куентин Тарантино „Омразната осморка“ е задължителен. Пропит със стила на режисьора/сценарист във всеки един кадър, той носи типичното очарование на филм на Тарантино, но за не дотам големите негови фенове прекалено дългото действие ще дойде в излишна тежест. А противниците на неговия стил не трябва изобщо да се докосват до този филм.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Илияна Маринкова"Вице" - киното като обвинителен акт29.01.2019

Още от Под Моста

Калоян ГуглевВечните театрални постановки, които не омръзват на публикатаТеатър