„Всички хубави истории заслужават разкрасяване“, заяви сър Йън МакКелън в ролята на Гандалф в самото начало на „Хобит: Неочаквано пътуване“. Надали някой може да оспори думите му. По твърде сходен начин звучат и словата на Лиам Нийсън, който няма никаква роля в „Ловецът: Ледената война“ освен тази на разказвач с приятен, дълбок и басов глас. „Някои истории никога не свършват“, промълвява той в края на най-новия филм по киносалоните по света и у нас и сякаш предупреждава зрителите, които са си платили да го гледат, че с парите им ще се финансира и следващо продължение на импровизираната поредица и този път сюжетът ще е още по-тънко съшит с бели конци.
Изглежда евтино и сякаш твърде лесно да се нападне такъв филм за това, че от съществуването му няма никакъв смисъл освен да бъде комерсиално успешен продукт. Да, това е така. И с какво това го прави по-различен от новите филми от поредицата „Междузвездни войни“? Нима и те не се опитват да предадат продължения на една класическа история на новото поколение с чисто комерсиална цел? Нима продължението на шест предхождащи филма в един вече безкрайно експлоатиран и познат фантастичен свят е по-благородно в артистичните си намерения от продължението на един-единствен? Не, нищо подобно.

И двата филма имат строго комерсиални интенции, но се различават в нивото на направата си. Дейзи Ридли, Оскар Айзък и Джон Бойега не са принудени да говорят със смехотворно фалшив шотландски акцент, за да си придадат простолюден вид в сравнение с генералите от Първия ред, които разговарят помежду си, сякаш са били отгледани от сър Майкъл Кейн. По същия аристократичен начин звучат Чарлийз Терон и Емили Блънт в ролите си на кралски особи и някой някъде е решил, че за да се подчертае разликата между техния произход и този на главните положителни герои, Крис Хемсуърт и Джесика Частейн трябва да правят лоша имитация на Мел Гибсън от „Смело сърце“ във всяка реплика, която произнасят на екрана.
Двамата заслужават похвала, че изобщо се опитват. В някои случаи отчаяните им усилия дори водят до откъслечни резултати. Те обаче само подчертават моментите, в които акцентите им звучат ужасно фалшиво. И в изблик на още по-брилянтна гениалност, по всяка вероятност същият човек, който им е заръчал да се правят на Уилям Уолъс, ги е поставил на екран с персонажи на джуджета, изиграни от автентични шотландски актьори като комика Роб Брайдън. Разликата им в звученето, което и двете страни тромаво се опитват да уеднаквят само разсейва от сюжетното действие, което така или иначе не впечатлява кой знае как.

Ето така звучат шотландците в действителност

Но и във всеки случай не заслужава всичките критики, които се изсипват отгоре му през последните дни. Да, историята почива на безкрайно клиширани и познати мотиви, разгърнати в напън за оригиналност, който понякога води до странни сюжетни моменти. Но човек трудно може да разчита на оригиналност, когато става дума за разширение на нещо толкова класическо, колкото е приказката за Снежанка. Ако търсехте оригиналност, вероятно изобщо нямаше да се интересувате от този конкретен филм или да сте се зачели в този конкретен текст. А филмът отделя голяма част от експозицията си именно в обяснения на историята и оправдания за нейното съществуване.

Затова нека ви кажа какво според мен си струва в лентата. След като превъзмогне фалшивите им шотландски акценти и спре да им обръща внимание, човек няма как да не се увлече в остроумните интеракции между Крис Хемсуърт и Джесика Частейн, които бликат от звездната харизма на двамата прекрасно изглеждащи актьори и превъзходната химия помежду им. Романтичната им история е най-силният елемент от целия сюжет, който почива основно на нея и на конфликта между сестрите Фрея и Равена, изиграни съответно от Емили Блънт и Чарлийз Терон. Актрисите подсоляват превъплъщенията си с пикантна доза преиграване, което даже идва в повече в някои сцени с участието на Терон, но като цяло подхождат към ролите си със сериозност и достойнство. Оттам насетне многократно засвидетелстваните им умения пред камерата закономерно влизат в сила.
Режисурата е поверена на дебютанта в професията Седрик-Никола Троян, който доказва за пореден път тезата, че е достатъчно студио да те снабди с голям бюджет и да те обгради с професионален екип, за да сътвориш визуално атрактивен блокбъстър без никакъв опит в режисьорския стол. Опитомени с PG-13 рейтинг и лишени от всякаква кръв, схватките все пак успяват да впечатлят с безупречна хореография и стабилна операторска работа. Визуалният дизайн на фикционалния свят на действието взаимства много от фантазиите на Джон Толкин. Видът на много от местата ще накара фенове на „Властелина на пръстените“ и на видеоигрите по Средната земя да се подсмихнат под мустак. Цялото ледено кралство на Фрея и крепостта й са като копия на Ангмар и столицата му Карн Дум, управлявани от краля-магьосник, подчинен на Саурон.
Да, в заключение е трудно „Ловецът: Ледената война“ да се препоръча на киноман с високи артистични изисквания. Да, може би минусите му надделяват над плюсовете. Но наличието на четири атрактивни суперзвезди във фентъзи сюжет, реализиран на екран с красота и чувство за мащаб, е предостатъчно да привлече вниманието на който и да е зрител и в това няма нищо лошо. Затова сами си създаваме ореола на холивудските звезди, нали?

„Ловецът: Ледената война“ излиза по кината в България на 22 април 2016 година. Разпространява „Форум Филм България“.