По този начин и трите филма се превръщат в един парад на носталгията, но носталгията предполага сълзи и тежки чувства. За такива неща не гледайте „Непобедимите”. Тук носталгията е изразена с безпощадна самоирония и целенасочена хипербола в репликите и подвизите на героите на екрана. Да, има някакво драматично действие, и да, преследването на злодея движи сюжета, но истинското съдържание тук са именно постоянните шеги, намигванията към аудиторията и пулсиращият екшън.

Втората част от поредицата предостави тези аспекти в такова количество, че дори всемогъщите артистични критици възнаградиха филма с положителна оценка и не отрекоха безспорния му чар. Продължението няма нито толкова шеги, нито толкова намигвания към публиката, нито толкова страхотен екшън, но акцентът тук е върху „толкова”. Тоест, всички тези неща ги има и те ще задоволят фена на поредицата, просто не са толкова много, колкото в предишния филм.
Основният коз на филма са новите стари лица, а основният недостатък – новите нови лица. Какво ще рече това? Ами Мел Гибсън, Уесли Снайпс, Харисън Форд и Антонио Бандерас са най-интересното нещо в лентата, а Келан Лутц, Виктор Ортиз, Глен Пауъл и Ронда Роуси – най-глупавото. Да започнем с лошото, за да го разкараме от пътя си. Младите актьори изглеждат така, сякаш нямат добра представа къде се намират, нито каква функция изпълняват. Световната шампионка по смесени бойни изкуства на UFC Ронда Роуси ще стори добре, ако се поддържа в добра спортна форма – тепърва може да ме опровергае, но в „Непобедимите 3” не личи актьорството да й се удава много. Вероятно колежката й Джина Карано може да я понаучи на едно-друго.
На другия полюс са легендите във филма. Уесли Снайпс се завръща на големия екран във фантастична физическа форма и изпълнява собственоръчно феноменални екшън сцени. Харисън Форд и Антонио Бандерас видимо се забавляват с превъплъщенията си и са източник на доста смешни моменти – особено Бандерас, чийто герой Галго буквално не млъква, докато е на екран. А Мел Гибсън просто е върха на „Непобедимите 3” със страхотното си превъплъщение в ролята на злодея Конрад Стоунбанкс.
Срещата му лице в лице с героя на Сталоун Барни Рос е същинска демонстрация на актьорски умения и жестомимичен контрол от страна на Гибсън. През целия филм хората в киносалона се подсмихваха и периодично си прошепваха нещо – бяха наясно, че гледат лек и развлекателен екшън филм. Не и по време на монолога на Лудия Мел. Пълна тишина, осезаема концентрация и вперени погледи в огромните, налудничави, сини очи на Гибсън – това изпълваше салона през неговата реч. Снобът в този момент дори би се запитал какво прави парче страхотна актьорска игра във филм като този. Ами каквото правеше и затрогващата реч на Мики Рурк за ужаса от войната в Югославия в първия „Непобедимите”.

Нивото Ви на привързаност към екшън героите на екрана трябва да определи дали ще отделите от времето си, за да гледате този филм или не. Но хей, ако сте като мен и ще се разсмеете, когато Арнолд Шварценегер изреве „Get to the choppa’!”, този филм е абсолютно задължителен. 🙂

1|2