През 2010 и 2012 година двата филма „Непобедимите” доказаха на критици и експерти, че мъжката филмова аудитория никога няма да намери подобрен заместител на класическото екшън забавление. С актьорски състав, изпълнен от най-големите екшън звезди на миналото и настоящето, и със сюжети, заредени с куршуми и адреналин, и двата филма регистрираха солидни финансови постъпления по цял свят. Дори уважаваните критици се поотпуснаха и оцениха ласкаво втората от двете ленти за неподражаемата самоирония и непрестанните гърмежи.

ТОП 10 БЛОКБЪСТЪРИ НА 2014 ГОДИНА

Въпросът е дали изпитаната концепция за екшън филм продължава да работи и когато на екран е само една, а не всички екшън звезди, взети заедно. Но преди да отговорим на този въпрос, първо трябва да се запитаме от какво всъщност се нуждае екшънът, за да е развлекателен. Ами не е кой знае колко. Една простичка сюжетна линия (отвличат нечия дъщеря и само баща ѝ може да я спаси), силен главен герой, силен злодей, добра режисура… При наличието на тези фактори, сценарият може да поеме по ултрасериозния път на „Твърде лично” с Лиам Нийсън и да покаже как непоклатимият, безпощаден герой изтребва всичко по пътя си и постига заветната цел. Или пък може да приеме подхода на Арнолд Шварценегер –  да потопи всичко в хумор и да покаже как екранният фаворит изрича кратка шегичка при всяко убийство, което е принуден или не толкова принуден да извърши. От актьора в главната роля зависи дали който и да е от тези два метода ще проработи. Затова и добрите екшън филми продуцират най-големите кино звезди на планетата.

След като отличихме тези фактори, вече спокойно можем да разгледаме екшън вълната в началото на 2013 година. През януари и февруари излязоха филми с Арнолд Шварценегер, Силвестър Сталоун, Брус Уилис и Джейсън Стейтъм. Непобедими ли са „непобедимите”, когато се разделени? На екрана, със сигурност да. В очите на зрителя, по-скоро не.

Най-очакваното от четирите заглавия безспорно беше „Умирай трудно 5: Денят настъпи”. След като е преглътнал идиотския български превод на заглавието „A Good Day to Die Hard”, зрителят очаква с нетърпение да види как Брус Уилис ще повтори легендарната си роля на Джон МакКлейн в поредния филм от великата поредица. До това пето попълнение поредицата наистина беше велика. След него тя си остава такава, но вече няма начин да се нарече “най-добра в жанра си”. Защото петият „Умирай трудно” не успява да достигне дори средното ниво, камо ли върховете на своите висококачествени предшественици. Зрителят остава ужасно разочарован след изключително забавните и обещаващи трейлъри за лентата. Единственото хубаво нещо във филма е Уилис, който очевидно обича митичния си персонаж толкова, колкото и милионите му фенове, и се опитва да не пада под нивото, което сам е поставил в предишните филми. За съжаление, колкото и старателен да е един актьор в представянето си, думите, които изрича, са от сценария. А когато един сценарий е толкова лош, никой не може да го спаси.

 Поредицата „Умирай трудно” винаги се е отличавала със силните злодеи във всеки един филм. Ханс Грубер от първата част дори се е превърнал в нещо като еталон за злодей в класически екшън. В четвъртата част пък актьорът Тимъти Олифант представи на публиката подобаващо неуязвим хакер, който се оказа на косъм от екзекуцията на МакКлейн и дъщеря му. Е, в петата дори не става ясно кой е истинският злодей до последните 40 минути от филма, камо ли пък той да бъде изграден по някакъв достоен за споменаване начин. Ненужният обрат в сюжета го лишава от реална заплаха или стойност, а и в ролята се изявява незначителен руски актьор, който не допринася особено за характеризацията на образа. В лентата се появява и синът на МакКлейн, изигран от Джей Кортни. Представянето на младия актьор, също като на Брус Уилис, е толкова добро, колкото сценарият му позволява. А сценарият практически пародира връзката между баща и син във филма. Никой не отказва доза самоирония в екшън, но трябва тя да е добре претеглена и да е на място, a нито едно от двете е налице в този случай.

Върхът на глупостта си сценаристите достигат в характеризацията на самия Джон МакКлейн. Персонажът стана легендарен заради илюстрирането му като обикновен, ежедневен човек. Лишаването му от свръхестествени черти, каквито притежават героите на Арнолд или на Чък Норис, винаги го доближаваше до масовата аудитория, правеше филмите по-реалистични и по-качествени. Четвъртият филм наблегна на това, като докара нюйоркското ченге до кратки, ненатоварващи размишления за собствения си живот. Петият се подиграва с тези му черти, дава му дузини и дузини неназовани злодеи, които изтребва с картечница, и финална батална сцена в Чернобил, където злодеите влизат със защитни костюми, а МакКлейн и сина му нахлуват по потници. Опасността от радиацията е отхвърлена в края на филма с глупава шегичка, която поставя и край на търпението на зрителя. „Умирай трудно 5: Денят настъпи” е загуба на ценни финансови средства и на 100 безвъзвратно отлетели минути.

„Последната битка” пък бе заглавието на първия филм с Арнолд Шварценегер в главната роля от 2003 година насам. Той излезе малко преди „Умирай трудно” и демонстрира какво точно представлява забавният, непретенциозен екшън. Легендарният Шварценегер отново превзе екрана с неповторимото си присъствие, неунищожимата си персона и неизчерпаемия си запас от шеги. Сюжетът е праволинеен и простоват, но откога се гледат такива неща във филм на Арнолд? Лентата започва с малко по-бавно темпо, но последните 40 минути не разочароват и изпращат зрителя отново в света на простосмъртните с усмивка на уста. Защото допреди малко е гледал как 65-годишен австриец, който не научи английски като хората дори след 2 губернаторски мандата в САЩ, удря, събаря, пребива и терминира нещо като малка частна армия. И в това няма нищо лошо. „Последната битка” е напълно приемливо забавление с марка „Арнолд” – ни повече, ни по-малко.

 „Паркър” с Джейсън Стейтъм пък можеше да се похвали с нещо, с което никой друг от конкурентите му в жанра не можеше – женска звезда с голямо име в развлекателния бранш. Става дума за Дженифър Лопес, която се представя що-годе добре в задачата си да не изглежда нелепо до Джейсън Стейтъм, докато англичанинът играе персонажа, който не е спрял да играе от 10 години насам. Престъпник с принципи и ценности, когото все някой настъпва по грешното място и разгневява силно. Можете да го наречете Франк Мартин, Чев Челиос, Лий Кристмас или Паркър – това си остава Джейсън Стейтъм в костюм. „Паркър”, за съжаление, остава под нивото на най-добрите филми с англичанина. Вина за това носи сюжета, но не заради своята праволинейност и клишираност, които са допустими недостатъци в екшън филм, а заради неравномерното си темпо и излишни елементи. Сред тях са ужасният южняшки акцент на Джейсън Стейтъм, липсата на качествено автомобилно преследване при наличието на явни предпоставки за такова и, разбира се, отсъствието на отличителен злодей. Лентата твърде често се бави излишно с развитието си и не предоставя на зрителя реалното забавление, за което си е платил. В своята посредственост Стейтъм застава някъде между безумието на Уилис и класицизма на Шварценегер.

Така стигаме и до черешката на тортата – единственият екшън от четирите, който бих препоръчал на приятел от мъжки пол с ръка на сърцето. Това е „Куршум в главата” със Силвестър Сталоун. Несъмнено най-малко чаканият от четирите филма – не е нито продължение на поредица, нито завръщане на екранна икона, нито пък съдържа поп звезда като Джей Ло. Но може би именно липсата на големи очаквания прави „Куршум в главата” класическото мъжко забавление, което е. Тук женски персонаж, който е стойностен или неуспешно се опитва да е стойностен, липсва. Всички жени изпълняват функцията на наслада за мъжкото око и нищо повече. От друго няма и нужда в един екшън филм.

В центъра на действието са великият Слай и младият му азиатски партньор, които демонстрират страхотна химия и си разменят продължителни шеги и обиди на етническа и възрастова тематика. На противоположния полюс е страховитият злодей, изигран от Джейсън Момоа с неподправена заплашителност и безпощадност. Младият актьор, изиграл хал Дрого в „Игра на тронове” на НВО, се намира в перфектна физическа форма и се извисява над не по-малко здравия, но пък не толкова висок и масивен Сталоун, във финалната среща между двамата. Във филма кратка, но забавна поява има и Крисчън Слейтър, чиято екранна смърт дава повод и за най-забавната размяна на реплики между Слай и партньора му.

Екшънът е разпределен равномерно и режисиран безупречно, сцените са ефектни и безкомпромисни. Убийствата са кървави и не спестяват детайли. Зрителят неизбежно ще се възхити на Сталоун, който на тази си възраст гордо продължава да изпълнява сам каскадите и юмручните си боеве. Такива има много, също както и престрелки, но в нито един момент главният ни герой не избива собственоръчно малка армия. Той си остава базиран в границите на реалността и това е друго предимство на филма. Лентата завършва със зрелищен бой с брадви между героите на Слай и Момоа, който бе и най-рекламиран в трейлърите за филма. Цялото действие се разказва зад кадър от героя на Сталоун с убедителен, уверен и гърлен глас. Зрителят няма никакво съмнение как ще завърши лентата, но я изглежда с удоволствие и си тръгва от киносалона с усмивка на уста. Липсата на стойностен сюжет или персонажи извън главните пречи на по-висока експертна оценка, но в рамките на самопоставените си цели, „Куршум в главата” работи безотказно. Препоръчвам ви го, уважаеми господа, над всички други ленти от изброените. Независимо дали ви се вярва или не, Брус Уилис тук разочарова, а Слай Сталоун забавлява.

ТОП 5 РОЛИ НА КРИСЧЪН БЕЙЛ

ФИНАЛНИ РЕЙТИНГИ:
“A Good Day to Die Hard”/„Умирай трудно 5: Денят настъпи” – *
“The Last Stand”/”Последната битка” – **
„Parker”/”Паркър” – *1/2
“Bullet to the Head”/”Куршум в главата” – **1/2