Джулия е безработна алкохоличка, която след рутинния дневен запой преспива с някой костюмар. Тя е цинична, саркастична, напълно безпринципна в живота си, който сякаш съществува отделно от нея, някъде много далеч. Джулия обаче има цел – да се добере до някаква сума пари, с които да продължи да живее безперспективно. Когато тя отвлича малкия, разглезен Том, разбираме, че в нея няма никаква вродена майчина емпатия. Разбираме още, че героинята е едновременно невротична и хладнокръвна в престъпленията си. Тилда вдъхва и някаква рационалност, която е напълно необяснима в създалите се ситуации, но пък ефикасно допълва образа на Джулия.

Актрисата успешно не се подхлъзва и не придава на героинята си излишни нотки на драматизъм, когато без никакво желание й се налага да премине през катарзис. В същото време Суинтън съумява да изиграе Джулия с точното количество от всяко едно от характерните за героинята качества, за да може да добави щрихове и нюанси, съвсем адекватно и непретруфено. Онова характерно нервно облизване на устните в тази лента придобива нови значения – раздразненост, агресивност и огромна нужда от вода при махмурлук.

Ема Реки в „Аз съм любовта“ (2009)

„Аз съм любовта“ е италиански филм за трагедията като дълготърсена причина за прераждането и приемането на собствените желания, цели и начин на живот като отделни от тези на семейството и рутината. Тилда Суинсън играе Ема Реки, която е събирателен образ на хората, които не осъзнават, че са потиснати от изборите си. Едновременно с това тя е ярка и облекчена в новия си живот, който започва с истинско въодушевление.

Героинята на Тилда – Ема Реки, веднъж вече се е преродила, за да живее живота, от който й предстои да се прероди напълно след една случайна смърт. Тя е напуснала дома си в Русия в миналото, за да се омъжи в Италия, да се превърне в педант и да се радва на чуждите радости отдалеч, докато шие гоблените си и отпива от чая си. Единствената връзка с дома й е руският език, на който говорят двамата със сина й и бистрата рибена супа, която тя му приготвя в особено носталгичните си моменти. Всъщност храната я свързва с Антонио, който й помага да разбере, че тя не е педант и че изобщо не желае да бъде такава, каквато си е наложила да е.

Тилда прави героинята си чувствителна и много човешка. Показва ни пътя на възраждането на загубения дух. Чрез нея Ема изпитва докрай малките радости на отвлечения си подреден живот, толкова истински, че самите ние се радваме и сме усмихнати като едни малки, красиви, червени репички на слънце. Тилда вдъхва на Ема още едно нещо, което радва при долавянето му – естествен, вроден авантюризъм. И за да е пълно щастието – виждаме онова характерно заграбване и помирисване на подправките, дърветата, тревите, което ни предстои да видим след няколко години в „Голямото плискане“.

Ева в „Трябва да поговорим за Кевин“ (2011)

Всеки път, в който гледам този филм започвам да усещам онази нужда да поглеждам често към прозорците и още по-чесно да благодаря, че върху тях има плътни щори (в момента на писането на този текст дискомфорт създава прозореца на вратата към терасата – той си няма щори). „Трябва да поговорим за Кевин“ е плашещо реалистична история за природната психопатичност.

Ева иска да пътува, да преживява нови места, нови хора, да бъде далеч и винаги да се движи, да не спира, да диша различен въздух всеки нов ден. Вместо това сменя памперси на детето, което я тероризира, по-късно се опитва да се научи да обича това дете, а накрая се опитва да спаси другото си дете от въпросното дете. В резултат на това, и в комбинация с природни заложености, първото дете се превръща в завършен психопат, който има видима надежда за подобрение едва в края на филма. Героинята на Тилда вероятно никога не е обичала истински Кевин, защото той е причината тя да не изживява мечтите си или поне да не живее, където иска.

Честно казано, нямам никаква представа как Тилда е издържала снимките на този филм. Тя играе с абсолютно дълбоко потресаваща енергия, която не се разсейва и за секунда. От безпочвените надежди на героинята, през осъзнаването и зараждането на вътрешната й неприязън към Кевин, пропадането в бездната на това, което сама е създала, до примирението и опита да се приеме неизбежното, Тилда не се разколебава нито за момент. Суинтън не просто довършва посланията на филма, а сякаш сама ги създава с впечатляваща ти игра.

Ева в „Само любовниците остават живи“ (2013)

„Само любовниците остават живи“ е вампирски филм. Неволно предполагаме, че ще станем свидетели на нещо далеч по-зрелищно и хищническо във вампирски филм от това, което ни предлага тази лента. Въпреки това тази ленива и далеч не най-вълнуваща история в животите на тези вековни създания вълнува. Заснета е много приятно с множество литературни и музикални препратки. Като допълнение всичко това е върви саундтракът, сред който има няколко много добри попадения.

Тилда Суингтън влиза в ролята на Ева. Ева е вампир, храни се с човешка кръв на малки глътки и пие от малка, стъклена, изискана чашка. Въпреки че е жива от много време, тя успява да не пропадне в дупката на безкрайността. Дори напротив – Ева е загърбила егоцентризма и суетата, за да се радва на нещата около себе си – на приятелството, природата, доброто и танцуването. Тя е рационално любознателна към всичко, вампирки чувствителна е – усеща материали и години с допир, пристрастена е към книгите си. Ева живее далеч от хората, откъсната е от тях, но не изпитва тъга или самота, а вълнение и тръпка в малкото нови неща, които могат да й се случат.

Тилда играе героинята с един чудесна доза цинизъм към тъгата по човешкия живот, който е много забавен отстрани и много неосъзнат от Ева. Актрисата влиза в тона на филма – еднакво лениво говори на мухоморките и оплаква смъртта на близките си. Това, което прави изпълнението й наистина добро, е начина, по който героинята й се изненадва – за хиляден път, но по нов начин. Виждаме емоции, които са преживени безкрай много пъти, и въпреки това, всеки път има нещо ново и различно в тях.

Тилда Суинтън има множество характерни прийоми и интересни хрумвания. Тя не се плаши от малки приходи, от разбиване на стереотипи, от трудни роли и от несъвършени визии. Образите ѝ са много честни и много истински. Точно затова ще завършва с откровение – определено любимият ми нейн филм е „Трябва да поговорим за Кевин“, определено не я харесах в „Доктор Стрейндж“.

Автор: Илияна Маринкова

1|2