Труман Капоти опознава себе си и другите в „Други гласове, други стаи”

03.07.2013

 

truman-capote-ovor

„Всяка любов, която се таи в сърцето на човека, е естествена и красива: само лицемерите държат човек отговорен за нещата, които обича; емоционално невежи и завистници, те са тези, които често са прекалено загрижени и бъркат стрелата, която сочи към рая с тази, която води към ада.” 

Има различни типове читатели. Някои четат основно заради авторовия стил, изпитват нужда от красива проза и търсят кратки книги, които са изключително емоционално наситени. Други четат заради сюжета и предпочитат многотомни поредици с множество герои с преплетени сюжетни линии. Аз съм по-скоро от вторите. Съответно нямах високи очаквания от „Други гласове, други стаи”, за която бях чувал, че е кратичка, красива и атмосферична. Преди нея Капоти ми беше познат единствено със „Закуска в „Тифани“, която ми допадна в доста отношения, но далеч не бих наредил сред любимите си книги.

Още след първите десетина страници разбрах, че ще обичам тази книга завинаги. Най-точният израз, с който бих могъл да опиша „Други гласове, други стаи” е „поезия в проза”. Стилът на Труман Капоти тук е просто съвършен. Авторът оформя изреченията си изящно, текстът има мелодия – нежна, деликатна, неповторима. И дори аз, който отдавам по-слабо значение на стила, останах пленен. Специална похвала заслужава преводачът Димитър Коцев, който майсторски е предал звученето от оригиналния английски текст на родната ни реч и е уловил всички нюанси в използваните от Капоти думи.

Сюжетът в романа остава по-скоро на заден план. Той е като фон, на който героите изживяват своите сложни и противоречиви емоции. Историята не представлява нищо особено сама по себе си, ценен е начинът, по който е разказана, и философските разсъждения, вплетени в текста. Тринайсетгодишният Джоуел е деликатно, впечатлително, леко женствено момче, което напуска своя дом след смъртта на майка си и отива да живее в къщата на баща си. В тази мистериозна къща Джоуел попада на странна група хора. Всъщност може би „група” не е точната дума, защото макар тези хора да живеят заедно, те не са група. Всеки от тях е самотник, отчужден от околните си, живеещ единствено в своя вътрешен свят. Джоуел се сближава поотделно с всеки от тези хора, опитва се да докосне до същността им, да ги опознае истински и да ги разбере.

Един от най-завладяващите елементи в текста е плътната атмосфера. В това отношение „Други гласове, други стаи” е най-силният роман, на който някога съм попадал, сравним единствено с „Английският пациент” на Майкъл Ондатджи. Когато четях за тази самотна южняшка къща, аз сякаш действително бях там, разхождах се из тихите коридори, седях в красивата градина, различавах в далечината чертите на мистериозната странна дама, гледаща ме от прозореца на една от заключените стаи. Различните картини от реалността на романа често напомнят по-скоро на сън, защото в тях има нещо отдалечено, неясно, мъгляво. Но това, което остава винаги кристално ясно и почти физически осезаемо, е емоцията. Всяка сцена е толкова плътно наситена с чувства, че четейки страниците, аз забравях за абсолютно всичко друго. На два пъти си изпуснах спирката, просто защото направих грешката да чета тази книга в трамвая. Епитетът „завладяващ” е действително много субективен, когато говорим за въздействието на даден роман, но в този случай аз лично останах напълно завладян.

Централните теми в „Други гласове, други стаи” са две – търсенето на бащина фигура и приемането на собствената личност. Джоуел физически и метафорично издирва баща си из тихата къща, копнее за мъжка родителска фигура, която да му покаже пътя, да му помогне да различи правилното от грешното. Иронично, най-мъжествения персонаж в романа е едно малко момиченце – мъжкараната Айдабел, чиято смелост и непокорство едновременно вдъхновяват и плашат Джоуел. Търсейки баща си, младият герой на Капоти всъщност търси себе си, стреми се да си обясни своите собствени настроения, емоции и усещания, да приеме всички отделни парченца от себе си и да ги интегрира в една цялостна здрава личност. В това си отношение романът е изключително личен, историята на Джоуел е толкова близка до реалната история на Капоти, че критиката определя текста като полуавтобиографичен. Авторът съумява да изгради тази сложна многопластова творба, докато е едва на 23 години, и заслужава гръмки възхвали за това си постижение.

Започнах с цитат, с цитат и ще завърша. А на вас мога от сърце да пожелая да си доставите удоволствието от този прекрасен роман.

Но в съзнанието на Джоуел нямаше молитви; всъщност нямаше нищо, което може да се улови с думи, защото с изключение на веднъж, всички досегашни негови молитви поставяха конкретни искания: Господи, дай ми велосипед, нож със седем остриета, кутия маслени боички. А как, как да кажеш нещо толкова неопределено и безсмислено като: Господи, нека бъда обичан.”

 Оценка: 10/10

 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Калоян ГуглевЯник Енел: „Литературата е място за експерименти“21.03.2019

Още от Под Моста

българската музика през септември
Момчил РусевКакво се случи в българската музика през септември?Музика