Кисна се във водата като малко дете (повече от час), а след това излизам на брега и чак тогава виждам колко много парапланери се реят в небето. Отначало забелязвам само 5-6, но с времето откривам все повече и повече. На сутринта отново ни буди ходжата, но гласът и песента на този са по-различни, носят духа на друго място. Странно е,  но това ми липсваше – в Кушадасъ Турция някак се губи сред ол-инклузив, масажи, аквапаркове и … Азис. Трябва да тръгваме за Каш, но не можем да устоим на изкушението, изпускаме закуската в хотела и се втурваме да търсим отворена агенция, която да предлага скок с парапланер.

Първите два опита се оказват неуспешни – всичко е заето, имат свободни места само за един и три. „Но ние тръгваме сега, трябва да скочим в 8.30, не можем да чакаме.” Единият човек откликва на молбата ми и започва да се обажда на познати, след третото повикване каза „Come on” и ни поведе из уличките на Олудениз. Там се срещнахме с едър мъж с гръмкото име Хектор „I am the boss” каза и се ухили до уши, съвсем различна усмивка имаше, когато го попитах за цената – потайна, с трепкащи очи и поглед забит в земята. Оказа се, че един от инструкторите е живял в България, но след 1989г. се е преместил в Турция. Поздрави ни на изумително добър български, разказа ни за родното си село край Шумен, за семейството си, за работата си. Летенето било страстта му – скачал с парашул, летял с парапланер… „вкусил съм от всичко, сега вече не ме влече толкова, имам само една мечта…да летя над родното си село, да летя до Шумен, да разгледам отново земята, от която съм” казва го толкова искрено, че очите му се насълзяват. Чия е земята под краката ни?

Возим се с малко автобусче, завоите са толкова стръмни, че всеки път като погледна през прозореца и настръхвам. Изкачваме се на близо 2000м височина, а градчето под нас почти не се вижда. Целият хълм е покрит с парапланери и през няколко минути някой се засилва по склона, а след това отлита. Инструкторът ми ме екипира, слага ми каска и отиваме на нашата „писта”. „Когато ти кажа да бягаш – бягаш с всичка сила.”

А след това само чакаме. Чакаме да дойде вятърът, всички мълчат и слушат, усещат. А пеперудите в корема ми вече изграят своя танц. Изведнъж всички се раздвиждат „Готова ли си, скъпа? Бягай!” бягам колко мога, но точно преди да свърши хълма нещо се случва и спираме, някой ме дръпва рязко назад и виждам, че парапланерът се е заплел. Няколко човека го оправят набързо, местим се и правим втори опит. Този път политаме и веднага ни подхваща вятърът и ни издига в грешната посока.

Инструкторът се опитва да завие и да ни насочи към Олудениз, но не успява. Изкачваме се все по-нависоко и по-нависоко. Завиваме, но вятърът ни надвива, хванал ни е в примката си и не иска да ни пусне. Автобусите стават като детски играчки, а аз се чудя дали ако се качим още по-горе някой ще дойде да ни спаси. И точно тогава вятърът ни дава възможност да се измъкнем и започваме да се спускаме към градчето. Толкова е красиво, че не мога да откъсна очи от пейзажа. Слънцето се отразява в морето и го прави още по-магично. Разпервам ръце и крака. Летя.

1|2