Разделената Турция – репортаж за един забравен съсед

25.05.2018

Струва ми се, че гледам през самолетен прозорец. Земята под мен е разпокъсана, прошарена, сглобена от  най-различни кръпки, които са обединени в едно (безсмислено) цяло. Кацнала съм в Истанбул, който си дели два континента. Неговата галерия съдържа всякакви картини, но в тях се усеща една и съща студена нотка. И ти в крайна сметка се губиш, защото е еднакво. Тръгвам по някоя уличка, пълна с търговци, защото те са единственият признак, че може да се мине от тук. После осъзнавам, че за  трети път съм поела същата посока. Магазините са в жълто-бели нюанси, а самите улички се преплитат, сякаш се надпреварват коя от тях ще покаже по-блестящи витрини.

Събота е. Ден за пазар. Туристическата група, от която се подава и моята глава, е само една от десетки такива, обикалящи Константинпол.  В центъра на града обаче това не прави впечатление никому, тъй като местните са свикнали с гъмжилото чужденци. Минаваме през тях незабелязани в повечето случаи. Никой не иска да ни погледне, защото така ще нарушим неговия дневен ред. Това усещам аз, докато правим панорамна разходка.

От време на време ми се струва, че някоя туркиня с любопитство оглежда облеклото ми, но толкова дискретно, че след като отмине, се колебая дали просто не съм си въобразила. Разбира се, ние, чужденците, с най-голямо любопитство наблюдаваме техните дрехи, маниери и отношения. И то го правим нахално! С мисълта, че е прието. Те в крайна сметка са хора, а ние сме дошли за забележителностите.  Да видим града, да се запознаем с историята му, с паметниците, джамиите… И след три дни да си отидем със съвсем объркана представа, глави, тежащи от безсмислена  информация и смесващи се образи на тези толкова еднакви джамии! Но важното е, че сме били вече в Истанбул! И да, прекарахме си супер, имаме и снимки…

Трудно е да вдигнеш поглед, да се огледаш.  Все нещо привлича вниманието ти, нямаш време.  Възможно е въобще да не забележиш, че над теб висят огромни блокове, доста призрачни, празни, влажни.  А ти си просто долу, до теб – в същите тези огромни плашещи постройки, са и най-скъпите ресторанти и луксозни хотели. И точно тук навсякъде е така! Центърът разполага с една главна улица, която го дели на две части, от които ясно си личи и разделената култура. Смесената ѝ разноцветност е ключова за града.

Късен следобед. Разбрах, че близо до хотела ни е пристанището – от едната страна на уличните пластове. Романтичната ми същност ме поведе натам, по уличките, които нямат край, които са еднакви – лабиринтни. Пълни с извивки и наклони, от които така и не се вижда морето… За сметка на това се виждат много отчаяни погледи. Погледи, които се лутат, бутат, пищят. Гъмжило. Гърмежи… Смях. Това са предимно млади хора, някак замислени, тъжни. Други пък са весели и неразбираемо шумни. Пак се изгубих…

Тогава се появи Назар. Без да губи особено време в любезности, почна да ми обяснява нещо бързо и възторжено. Беше облечен с бял костюм. Косата му беше загладена, очите – сини. Първата ми реакция беше да избягам от този човек и да продължа малката си екскурзия. Но той тръгна след мен. Осъзнах, че говореше (или поне се опитваше)  на английски нещо за кюрдите. Интонацията му подсказваше, че става въпрос за нещо особено важно, но аз разбирах единствено: „Брат ми е в Германия!“.

Брат ти е в Германия, но аз къде се озовах… Беше се стъмнило. Само едва блещукащите улични лампи ми напомняха ужасяващата мисъл, че нито съм близо до пристанището, нито до хотела. Забелязах,че наоколо имаше само мъже. Не усетих кога съм забързала крачка. Назар ме следваше в спонтанния ми  полет. Продължаваше да говори, но ушите ми приемаха само откъслечни звуци и моменти. Бръмчене.

Бях спряна от огромна стена с ръждив цвят, от която стърчаха железни шипове. Това беше моето последно разочарование. Устните ми прошепнаха  на български : „Къде сме? Какви са тези  хора?“.  В същия момент някакво момче се появи от един ъгъл и бутна Назар. Спокоен, той продължи да ми говори в същия дух, без да се обръща даже към нападателя. Сякаш това не се беше случило. Хладнокръвието му ме уплаши. Щом се държи така, това значи, че и аз трябва да се държа така.

Бяхме само двамата, а уличките не свършваха. В главата ми се сглобиха изразите, които ме придружаваха по пътя на пълното объркване.  Събрах някои от мислите си: до мен е Назар. Той идва от Сирия, за да помогне на движението на кюрдите. Смята, че е Божий пратеник и иска помощ. От мен. За да избяга. Да отиде в Европа. При брат си. Историята на този мъж въобще не ме вълнуваше в този момент. Мислех единствено за себе си. От полза ми  беше той да остане с мен засега, докато не напусна това място. Страхът ми не ми позволяваше да мисля за друго, исках да намеря хотела.

От събеседника си разбрах, че жените, излизащи по това време, проституират. Наоколо имаше само малки момиченца. Обясних му, че искам да се върна, а той се съгласи да ме придружи. Намерихме обратния път. Докато вървеше с мен, бях в безопасност. Стигнах пред хотела успешно и сърдечно му благодарих. Да, той ми помогна. Но… беше ли възможно и аз да му окажа съдействие? Назар написа телефонния си номер върху една картичка. Погледна ме и за последно поиска помощ. Нямаше нужда да ми го казва. После здрачът пое силуета му.

В неделя сутринта улицата отново се беше пременила с лъскави дрехи и бижута. Всички онези хора, които не принадлежаха към този бляскав свят, се бяха скрили зад мрачните, големи блокове. Нямаше бедност. Само търговци, рокли, злато…Навсякъде. Само не и по гражданите. Не и по вчерашните хора, чийто образ все още ме връхлита. Не и по хората на нощта.

Отиваме на разходка с кораб по водите на Босфора. Далеч сме от многопластовите улички. Напускаме града, носейки се по вълните, въпреки че още се намираме в него. Морето е нашата граница. То винаги разделя. Движим се с плавни и елегантни движения. Връщаме се към темпото, с което дойдохме тук. Морето е спокойно, вълните – меки и с лек блясък.  От палубата виждаме истинската Турция. Далечна. Разделена. С рухнали къщи. А до тях басейни и 5-звездни хотели.  Сградите са сякаш бродирани. Красиви, огромни, високи. С позлатени огради. Отплаваме бавно…

Довиждане, Назар! Надявам се да намериш пътя. Да откриеш любовта у хората  и красотата, която аз потърсих в този град, но открих единствено в небесните вълни на морето.

Довиждане и на теб,  Константинопол, блян за толкова владетели…  Колко би било хубаво да закърпиш тези свои кръпки, да ги оцветиш в един цвят. Да оставиш на двете морета да  свържат всички твои нишки и от тях да изплетат един свят на обединението.


Автор: Анина Сантова

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Стажанти на "Под Моста"Силата да бъдеш първи на покрива на света18.05.2017

Още от Под Моста

Боян СимеоновКак отидох в Исландия с палатка, но спах в колатаLIFE