Хората храним някаква особена непоносимост към реалността. Като към досадна болест, която е по-добре да си стои при съседа. Докато междувременно се мусим на света. И на природата. И на властта. А бе, въобще на всичко, което можеш да погледнеш изпод вежди. Понякога дори само за спорта, да не губим форма. Сякаш всички сме родени с фетиш да недоволстваме срещу вселената и да си я представяме.. по-инак. По-подредена. По-семпла. По-красива, ако искате. По-изгодна. За самите нас. Защото никой нямаше да мърмори колко е зелена тревата на комшията, ако и нашата бе такава. Или по-добра.

На моменти ми се струва, че Оруел и компания са били на прав път. Антиутопиите им може да са всичко (включително ограничаващи, тиранични и параноични), но поне са подредени. Етикети за всички. Никакви изненади. Добри или лоши. Спокойствие на цената на скука. Прецизно забиваме знака „стоп” на пътя на истинското живеене. Не, че сега сме се засилили особено по него.
Край на колебанията. Край на неловките моменти. Харесваш си девойче например. Или момък, каквото ви е по вкуса. Приближаваш се и още преди да го заговориш знаеш. Зает/а. Свободен/на. Или зает/а, но за теб може и да се освободи. Едно гигантско светофар парти. В което сам си избираш лентичката. И ето тук човешката природа щеше за пореден път да развали всичко. Защото – да си го кажем в очите – колко от нас щяха да са искрени? Ама наистина? Колко червени щяха да минат на жълто в мига, в който изгубят половинката си от поглед? По-смелите дори щяха да се насочат директно към зеленото. Да се загърнат в лъжи и да ги поднесат приятно захаросани през масата. Да хранят околните с тях, докато самите те не изпитат същия глад. И не влязат на свой ред в омагьосания кръг. Кръговратът на живота. Не така ни го представиха лъвовете.
В желанието си да стигнем по-напред забравихме, че в даден момент се очаква да спрем. Удавихме света в повече сълзи по привилегиите, които нямаме, отколкото по проблемите, които имаме. Не е редно. Не можем да прескочим трудното и да се хвърлим с главата напред в дълбоките радости. Както не скачаме от пролога на книгата директно към епилога. Не, че някой не го правят. Ама нали така или иначе си платил за тия триста страници по средата. Съгласен съм, че да се прекараш сам е изкуство. Но да не ставаме майстори.

Дълбоко в себе си всички сме недоволни. И никога не недоволстваме на дребно. Виновно е пустото ни въображение. Без него нямаше дори да ни хрумне идеята, че нещата могат да бъдат и по-добре. Че изборът е богат и пребогат. Че рибата в морето е толкова много, та чак не виждаш водата. Проблемът е именно това тъничко гласче, човъркащо с нокът по тила ни. И досадния му шепот. Това разнообразие, тази презадоволеност е причината никога да не сме сити. Просто не сме създадени да се примирим с нещо хубаво. Не и когато току пред нас е перспективата за нещо още по-хубаво. Страхът от окончателния избор ни възпира от неговата направа. Изкушаваме се повече от перфектната илюзия, отколкото от красивата реалност. Затова ни отнема 20 минути да си купим перфектното мезе. Затова ни отнема половин час да открием идеалното порно. Защото в магазина отсреща може да е по-евтино. Защото в другия сайт девойките може да са по-гласовити и по-надарени. Защото ни е страх да не се прекараме.
Живеем в свят на възможности. Заменихме с него стария си свят на сигурност. Мечти за реалност. Сладка отрова. В голяма бутилка, моля. И донесете сметката.