Главна снимка: Георги Ачов

В края на миналата година бях уведомен от Spotify 2022 Wrapped, че най-слушаният албум от мен е бил на българска група – Once Upon a Pink Sedan на hug or handshake. Няма защо да спазвам журналистическа безпристрастност – фен съм на групата от ден 1 и техния сингъл Molten Dreams.

Петър Трифонов (китара) и Антон Георгиев (вокал) създадоха една от най-изпипаните български групи, които се появиха през последните години. И двамата завършват Американския университет в Благоевград, но така и не се запознават там. Всичко става години по-късно, низ от случайности и естествено музикално напасване. Всъщност, често така се получават и най-хубавите неща.

Малко по-късно в групата се включват Виктор Иванов на бас (Bears & Hunters) и Ник Николаев на барабани (Стенли, Julian’s Laughter). Както каза Пепи – „ние сме 4 добри момчета“.

Срещам се с Пепи и Тони няколко дена преди концерта им в Sofia Live Club. И няма да ги питам защо се казват „hug or handshake“. Ще започна с въпроса, който всеки би следвало да си задава.

Тони, къде си бил през всичките тези години?

Тони: Влечението ми към музиката го имам от дете, но чак няколко години след университета реших да си повярвам, че ми се занимава с това малко повече от това да е просто хоби. Постепенно станаха нещата. Вече и работих от 9-6 ч., когато започнах да си дрънкам вкъщи, да пея, да се записвам и да се анализирам. След дълго писане на текстове достигнах ниво, в което нещата започваха да ми звучат добре и с потенциал да се реализират. Бях се впуснал в една друга група, но там имахме доста различия, чисто откъм музикални влечения.

Но накратко, ето какво се случи. Жена ми реши да ми подари ваучер за запис в студио. Аз отидох, казах какво искам да направя и саунд инженерът ми отговори: „Пич, този ваучер е обикновено за хора, които идват, аз им пускам едни бекинг тракове и те си изпяват караокето.“ Отвърнах му, че искам да запиша мое авторско парче глас и китара. Надъха се, записахме го. После жена ми го чу, пратила го на нейна приятелка, а тази нейна приятелка се оказа съученичка на Пепи от Плевен и му изпратила записа с молба да ми помогне да си намеря група. С Пепи започнахме да се срещаме и веднага си паснахме музикално. За първи път срещам човек, който слуша същите артисти, които могат да бъдат намерени в моя Спотифай плейлист.

Малко по-късно той ми изпрати Molten Dreams и започнахме с тази песен.

Какъв опит си имал на сцена преди това?

Тони: Никакъв. Свирил съм самостоятелно на рождения ден на майка ми (смее се).

Питам те целенасочено, защото за първи път ви гледах на живо в Строежа през ноември и бях изключително впечатлен колко добре стоиш на сцена, имайки предвид, че нямаш сценичен опит. Натурално ли ти идва, или е плод на повече подготовка? Защото често това липсва при вокалистите, особено на локалната сцена.

Тони: Според мен това не е нещо, което можеш да фейкнеш. Мисля го понякога как да се държа, как ще се движа, какво да говоря. Включително и нашият продуцент, Monyx, ми казваше да помисля какво ще говоря на хората и честно да ти кажа – колкото повече го мислих, стигнах до извода, че това ще е кофти, защото ще ми личи, че е мислено и може да ме спече. Не мисля, че трябва да се говори преди всяка песен. Разбира се, не трябва да стоиш и като статуя. Опитвам се да вляза в парчето чисто емоционално, да си припомня, че това е музика и това е, което обичам да правя. Да забравя, че някой може да си помисли нещо или може да не му хареса казаното. Звучи все едно съм го мастерирал, но изобщо не съм. Все още премислям и анализирам някои действия, реплики и реакции като слезем от сцената, но паралелно се стремя докато съм на нея да не го мисля толкова.

Пепи, кое е нещото, което те подтикна да се впуснете в идеята за hug or handshake?

Пепи: Мисля си, че с Тони сме търсили едно и също нещо по някакъв начин. Така се е случило, че аз съм срещнал по-рано хора, които се занимават в София и съм имал шанса да свиря от по-рано и да бъда част от други групи. Във всички други групи, в които съм бил, някой друг е определял визията и не е било изцяло моето нещо. Като искаш да се занимаваш с музика и си надъхан – готов си да се впуснеш в много неща само и само да свириш и да си част от всичко това. Без значение дали изцяло пасва на теб. Това е било по-скоро нещо, което ми е помогнало да стигна до hug or handshake, въпреки че обожавам всички банди, в които съм бил. С Тони се намерихме и за музиката, и за това как да се представя, как да я споделяме.

Това ли намираш за най-свой проект?

Пепи: Да, абсолютно. Винаги съм имал една подтисната нужда да има проект, в който да ми пука максимално. Усещам го като нещо наше, на което искам да се посветя.

Текстовете ви са супер catchy. Тони, ти си учил журналистика и пишеш текстовете. Мислиш ли, че има някаква връзка между двете? До каква степен ти е повлияла журналистиката в университета?

Тони: Възможно е, но не съм убеден на 100%. От образованието ми и тримесечния стаж, който изкарах в bTV, осъзнах, че не искам да се занимавам с журналистика. Но със сигурност някакви неща от университета са ме насочили към подхода на писане, който имам сега. В Американските университети се набляга изключително много на т.нар. „word economy“ – като пишеш нещо, да се замисляш за значението на всяка дума, има ли полза от нея, можеш ли да я махнеш и какво ще се случи, ако я махнеш. Това ми е останало най-много от журналистическите курсове, които съм взимал.

Обичам да пиша неща, които объркват хората. Искам да пиша неща, които за мен значат едно, а за друг да е съвсем друго.

Имате супер видеа. Защо залагате на толкова качествени клипове? Много групи от по-алтернативната сцена неглижират този процес.

Пепи: Още в началото стояхме и си мечтахме как иска да се развива групата. И тогава си говорихме много за визуалната идентичност, намирахме я за много ключова и че носи допълнително усещане за музиката.

А как излиза всичко това финансово? Това са скъпи продукции, а лайвовете надали успяват да покрият реалните разходи по такива видеа.

Пепи: Наистина искахме да направим добре нещата. Първите две видеа ги правихме трима души – аз, Тони и Никола Атанасов. Буквално ги правихме подръчно. handplayed ни помагат много, а Ники, който ни е приятел, има и мега скъпа камера.

Говорим си за финанси. Какво работите през деня?

Тони: Преди работих в банка, а сега съм бизнес анализатор в IT фирма. Харесвам си работата, даже почти ставам с желание за нея.

Пепи: Намираме се в офиса на Fine Acts, което аз определям като рекламна агенция за социални кампании. Работя като креативен продуцент.

Повечето музиканти в България работят нещо друго. Това е много интересен казус. Очевидно е, че с много малки изключения и ако не свириш в много проекти, то не можеш да се издържаш от музика. И другото, за което искам да поговорим, е наблюдението ми, че една голяма част от вълнуващите нови групи и артисти, които правят по-безкомпромисни неща, работят нещо друго. И това им помага да правят безкомпромисни неща.

Тони: Виждам позитивите да си работещ музикант. Ние с Пепи си го изговорихме това преди време и сметнахме, че предпочитаме да сме музиканти, които си изкарват прехраната с нещо друго. Това ни дава свободата, точно както каза, да сме безкомпромисни. Не се опитваме непременно да изкарваме пари от музика.

Защо се получава това? Къде се пука всичко в музикалния бизнес в България?

Пепи: Българският музикален пазар е малко тип Северна Корея. Малък е и нямаш експорт. Имаш няколко клуба в София и евентуално Пловдив и Варна. Ако сметнеш всичките хора, които гравитират около т.нар. алтернативна музика – те не са толкова много. Населението е застаряващо в същото време. Няма достатъчно търсене.

Ако отидеш на концерт на Me and My Devil, ALI и примерно на Jin Monic, е много вероятно част от хората да са едни и същи.

А какво мислите за клубната сцена? Пътят от хола вкъщи до някоя от по-големите сцени (Sofia Live Club, Terminal 1) не е толкова дълъг.

Тони: Както във всеки друг пазар – ако ние вдигаме качеството като професионалисти, колелото ще започне да се завърта. Клубовете ще стават повече, по-големи и търсенето ще се увеличи. Първоизточникът е групите и артистите. И положението не е токова черно, защото Hayes & Y доказват, че може да се случва всичко това. Това е банда, която показва, че пазарът може да работи, да вдигаш непрекъснато качеството и ако го правиш – клубовете да те искат. И ти да не си длъжен да свириш във всеки клуб, в който те викнат.

Hayes & Y на фестивала Summer Well е един от най-значимите пробиви на българска група в контекста на световната сцена. Бих добавил Рут Колева и още няколко артиста. Но генерално – защо ни е толкова трудно да изкараме българска група или артист на световната сцена по смислен начин? Проблемът е в музикалната среда в България или нивото на продукция, което излиза от групите?

Пепи: Не бих класифицирал на „добро“ и „лошо“. По-скоро на релевантно към вкуса и това каква музика се слуша в момента. Общият вкус за консумиране на съдържание в България (не само музикално) е малко назад. И това е много ключово. Продължаваме да си харесваме неща, които сме харесвали и преди 30 години. И тук хората не си променят вкуса много. Харесваш си едно нещо и то е твоето нещо до края на живота ти.

Знаеш ли, това е нещо, за което си говорих с Али (Алан Абдала) в едно друго мое интервю. Той каза, че в България хората слушат много малко музика. И това много води до едно фрагментиране по групи – „аз слушам Iron Maiden и ще слушам Iron Maiden до края на дните си“. Една музикална моногамия.

Пепи: Да, абсолютно. Много от по-новите групи, включително и ние, не попадаме стилистично в ясна дефиниция и това понякога автоматично изключва цели групи аудитория от това да им станем хипотетично интересни.

А какво едно нещо бихте променили в българската музикална сцена?

Тони: Да има повече банди, с които да си сверяваме часовниците. И хората да търсят повече музика.

Пепи: Искам просто да се развие. Не съм сигурен, че още можем я наречем „индустрия“. Липсват механизми, които да позволяват на хората да искат да се занимават с музика. И относно това, което и Али е казал, че хората не слушат толкова много музика. Аз мисля, че на хората просто не им пука за музика, както на нас ни пука. Не е такава част от ежедневието им.

Тони: Още нещо, което бих променил – генералното мислене, че всичко, което е западно е супер и всичко, което е българско е shit. Често ни казват: „Ей, момчета, вие не звучите като българска банда!„. Мен това много ме дразни, защото в това съждение е заложено мисленето, че българските групи не стават.

Как се срещнахте със Симеон Лозанов – Monyx, който е и ваш продуцент?

Пепи: Мони е най-скритото съкровище на българската музикална сцена. Вече имахме демо на Molten Dreams и трябваше да го запишем. И си мислихме, че просто ни трябва студио, за да го запишем. Още тогава искахме нещата да се случват оптимално. Мислихме различни варианти. Тогава чухме албума на Ива Янкулова – Fish Tears. Звучеше много хубаво, много с вкус, имаше нещо екстра в него. Видяхме, че той е работил върху него и аз се обадих на Ива, за да я подпитам.

Тони: Отворихме профила на Мони във Facebook и видяхме, че е споделял парчета, които и ние харесваме. Което е важно за нас.

Какъв е начинът, по който той прави музиката ви по-добра?

Пепи: По много начини. От концептуално, личен опит и мотивация, до чисто техническата част.

Тони: Дори как да си запишеш самото демо по-качествено.

Пепи: Помага ни да правим добрите неща по-добри, а лошите да ги разкараме. Не съм срещал друг продуцент да работи така.

Тони: Той беше казал веднъж, че ние сме лимоните и той трябва да ни изстиска. И те кара да правиш неща, които не си предполагал, че можеш.

На лайвове сте с басист (Виктор Иванов) и барабанист (Ник Николаев). Как се спряхте на тях?

Пепи: Много го мислихме. Целта ни беше да свирим с тези хора за дълго време и да си стане група. Виктор го познавам от Bears & Hunters и Dead Man’s Hat. Най-важното е, че като хора се разбираме и че той е добър човек. Най-основното и ключово нещо е да си преди всичко good guy, с морален интегритет, ценностна система и да не си тъпак.

С барабаниста ни беше много трудно. Чисто стилово нямаше такъв барабанист и гледахме всякакви варианти. На една репетиция Виктор ни каза, че е видял някакъв тип в Инстаграм, който е правил кавър на барабани на Хари Стайлс. В същото време и Мони го беше гледал по телевизията, на участие със Стенли, и беше много впечатлен. Свързахме се с Ник през Славин Славчев, с когото са били в една група преди. Чухме се по телефона, после се срещнахме, точно преди Sofia Live фестивала, за който ни трябваше спешно барабанист. Разбрахме се да пробваме на фестивала, но реално се сработихме, той харесва музиката, а също така е и добро момче.

И така сме четири добри момчета в групата.

Пепи, това е по-скоро само към теб. Откровено намирах Bears & Hunters за една от най-яките групи от тази инди рок вълна. Намирах нещо по-различно в групата и нещо, което ми звучеше най-възможно да пробие навън. И разпада на тази група е една от големите загуби през последните години, чисто музикално.

Имах интервю с Ерсин от Jeremy? през лятото и го питах за лейбъла, който опитаха да направят и вие бяхте част от него. Тогава той ми каза, че може би нещото, за което най-много съжалява е музиката, която сте били записали и която никога не е видяла бял свят. Какво се случи?

Пепи: Липса на работен процес и визия какво искаш да правиш. Всички тези неща, които се опитваме да вкарваме тук. Имаше добри музикални идеи, но не бяха подкрепени с нужната мотивация и работа. Имаше 4 човека, които гледаха в различни посоки. Много губене на време. Приятелският фактор – че много се забавлявахме заедно, вместо да седнем и да работим.

Имаше ли нещо в Bears & Hunters, което си вкарал в hug or handshake?

Пепи: За музикалната част не бих казал. По-скоро точно това с ясните цели и процеси, което липсваше в Bears & Hunters. Да се бута продукцията. Ние имахме едно записано видео и три песни за три години, което е показател за това колко неефективно се е работило.

Коя е най-интересната българска група в момента според вас?

Пепи: Новото парче на Гришата (Гриша Георгиев/GREESH) ми хареса много. Това е единственото парче на български от излизането на албума на Остава – Моно, което ми харесва и искам да си запея.

Тони: Едно парче, което аз много харесвам на български е на Жоро от Остава Homeovox – Претенциозен. Много яко парче, изкефи ме. Хванал е тази 80-арска магия, която още ни държи.

На Hayes & Y всички нови неща също. ALI също.

Какво ви е мнението за livestream концертите по време на Ковид времената?

Пепи: На мен не ми хареса. Аз съм бил част от един такъв. Беше супер неловко, гледах други – пак беше неловко, не можех да го усетя. Взимаш по-ниското качество на звука и липсата на интеракция с хората – най-лошото и от двете страни на монетата.

Какво мислите за медиите, които пишат за музика? Защо няма критика? Сякаш всичко е потънало в един „медиен конформизъм“ и безконечно „евала“.

Пепи: С Тони често си говорим за тези неща. Реално медиите не искат да разберат какъв си. Те решават според тях какъв си и до какво се доближаваш. И как да те представят на публиката си. Представата се чупи за това какво представлява групата.

Тони: Много по-лесно по-малко времеемко е да кажеш, че нещо е супер, да ги сложиш тези хора за 15 минути в предаването и да зададеш най-очевидните въпроси. Има медии, които го правят – най-често в радиото – и там ни харесва много да ходим. Генерално няма много медии, които да се занимават с музикална критика, но и няма много търсене вероятно от читателите.

Пепи: И някои медии просто копи-пействат прессъобщението. Дори и на участия се гравитира от информацията от прессъобщението. Не че умираме да четем гадни неща за нас, но генерално това отношение не помага за сцената.

Каква музика слушате напоследък?

Тони: Последно време слушам и много поп музика. Мони много ни помогна да не заклеймяваме поп музиката.

Пепи: В началото и двамата си мислихме, че ще правим по-скоро неща тип The Strokes – не толкова тежки, но една идея по-алтернативни.

Пепи: Foxing е една от бандите, които открих наскоро. Емо-инди-поп.

Тони: Напоследък слушам много Nick Leng. Албумът му Lemons от 2020-а е много як.

Какво четете?

Тони: Нещо, което четох в университета и ми повлия върху писането, е „100 години самота“ на Маркес.

Пепи: Последно четох на Харуки Мураками – „Убийството на Командора“. Беше мега. Това и авторът, който ми е повлиял най-много. Чел съм му всичките книги, някои по няколко пъти.

А филми/сериали?

Пепи: Последно изгледах Vikings. Има и един филм с Виго Мортенсен – Captain Fantastic.

Тони: „Бразилия“ на Тери Гилиъм.

В какво вярвате?

Тони: Вярвам, че ако си верен на себе си и полагаш усилия – добрите неща предстоят за теб. И вярвам, че нищо не трябва да е на всяка цена.

Пепи: Вярвам, че няма максими и абсолютно верни неща и истини. По-скоро гледни точки. И вярвам, че не трябва да си тъпак и трябва да се държиш с хората така, както искаш да се държат с тебе.