„Възвишение”: шанс за митология

Наскоро попълних един свой читателски пропуск с голямо закъснение, през което време около „Възвишение” израснаха (както подсказват клишетата на остроумието) „възвишения” от мнения, достигащи до напрегнати разногласия. Сред тази лавина от препоръки и оценки ще предпочета да предложа някои пристрастно-лични изводи, изникнали в края на собствения ми път към този нелек, но щедър роман.

И така, какво изрича текстът „Възвишение”? По замисъл книгата е многоцелева. Една от избистрените цели, струва ми се, е опитът да се пресъздаде по нов и необичаен за литературата ни начин пропагандно употребяваната и идеологически прекроявана епоха на Възраждането на българите. Да се предложат нови опорни точки за несвидетелско проумяване на възрожденското време. „Дяконът Левский” казва: „Времето е в нас и ние сме във времето”. Във „Възвишение” възрожденското време е извикано за литературен живот и разгърнато чрез устойчивите си литературни знаци: живописните подбалкански градчета, хайдутството, „револуцията” и пр. Това време обаче добива нови форми – то се утаява в сцени на безделие и денгуба, затваря се около трапезите и храненията (и храносмилането на Асенчо), концентрира се в предела между ракията и ругатнята, разпилява се в хаоса на лаф моабетите.

„Възвишение” не е книга екскурзия, прицелена в историческата екзотика – текстът (си) представя миналото, но постоянно разговаря с бъдещето. В гласа на Гичо прозвучават и същевременно се съчетават пределите на възрожденската мисъл и една прекрачваща ги идейна находчивост – парадоксално съединяване на опита за достоверност с нарушаването му. Езикът на Гичо обаче е само една стъпка в извеждането на представата за възрожденското време от калъпите на стереотипно-героичното и попадането му в сценографията на кражбите, вдетиняването, „затъването” с пари. Особено показателно за похвата на определено припокриване между миналото и бъдещето, целящо обновяването на идеите ни за възрожденската епоха, е придвижването й във фабулата на поръчковия побой (и неволно убийство), и то над неудобния държавен бирник помак – белег от жанра на модерния трилър. Героичната фигура на хайдутина се снизява до зависим от богаташите и парите им, причините на съпротивата срещу правителството на султана от патриотични стават меркантилни, освободителният идеал се замества от интересите на големците или поне се конкурира с тях.