Както става ясно, една от главните цели на текста е препрочитането на Възраждането чрез преобръщането на широко утвърдените схващания, които го оформят в съзнанието ни. По същество книгата черпи устрем от подбуждането на съпоставки (съзнателни или не) спрямо клиширано-стереотипните, героично-патетични образи на Възраждането и възрожденците, които владеят обществените привички по въпроса посредством дългогодишните образователни практики,  литературната митология и политическите експлоатации. Ежедневието, телесните нужди, огрубеният език, който парадоксално вмества надскачаща конкретния период разсъдливост, постоянното отклоняване от пътя – тенденция през пътешествието на Гичо и Асенчо, – т.е. липсата на целеустременост към Идеала търсят пропукването на учебникарския възвишен и неземен, апостолически съвършен образ на Възраждането. Още самият факт, че разказът се води от гледището на главния участник в събитията, разколебава възможността да се гледа на Възраждането обективно, безусловно възвеличаващо – текстът излага самото Време през частните възприятия на индивида. Лишава ни от възможността на отделим Историята от собственото Време – Времето е в Гичо. Еднозначното клише на учебника се отхвърля в полза на противоречивия „истински” Човек.

И все пак трябва да се каже, че творбата постига значенията си тъкмо благодарение на контраста спрямо обширния фон от неизбежните за всяка нация митично-предразсъдъчни познания за нейното минало. Именно оттласквайки се от тях, текстът й търси възрожденската проблематика като възможност за постигане на философска динамика и дълбочина, на смислово „възвишаване” извън монотонния плосък стереотип. В такъв смисъл книгата на Милен Русков би могла да послужи и като „лек срещу патриотарството”, но е също толкова вероятно да послужи и като повод и довод на едно налично ново патриотарство с обратен знак, удобен скепсис на глобализираната буржоазия, подменящ патриотарските митове с новите митове на чуждопоклонничеството и/или безразличието.

Частният ми опит с книгата сочи и друга възможност – да допринесе за раздвижването на мисълта и критичното отчитане на взаимната зависимост между минало и бъдеще, необходимостта от преосмисляне на миналото с оглед на новото, а не политическото му умъртвяване, израждането му във формална съвкупност. Безусловно приемана и небрежно препредавана, тя става удобна едновременно за заучаване на конкурсни изпити и за политическа манипулация…

Вероятно в това заключение се съдържа и моята собствена митология за „Възвишение”.

Автор: Венцеслав Шолце

1|2