„Внезапни улици” – красива разходка из неизминатите пътища в живота

23.04.2014

123„Хората са като улици – пресичат се и после се разделят.”

Книгата на Иванка Могилска „Внезапни улици” всъщност не е роман. Вярно, прилича на роман, оформена е като роман, на корицата пише „роман”. Но все пак не мога да се отърся от усещането, че това не е правилната дума за този текст. „Внезапни улици” е по-скоро поема. Дълга и заплетена поема с няколко главни лица, обхващаща редица градове и времена, написана в проза. Но все пак поема.

„Ако точно в този момент си на кея и гледаш водата, аз идвам към теб, ти се обръщаш и ме поглеждаш, и вятърът духа в тила ти, така че две къдрици се вдигат във въздуха и закриват леко едното ти око, но устните ти се виждат и си усмихната, и ако точно в този миг мине корабче и заглуши думите, които казваш, а ти очакваш отговор, но аз не смея да отвърна нищо, защото всеки отговор е грешен и… по коя улица бихме могли да поемем в този миг?”

„Внезапни улици” преплита съдбите на  няколко лица, захвърлени от вселената в София в началото на 2012-та. Те разказват един на друг своята история – с думи, с картини, с музика, с танци, споделят някои частици от душата си, запазват в тайна други. Сюжетът на книгата е интригуващ и любопитен, дори има някои неочаквани изненади по пътя, но все пак историята в случая не е основното. Тя е само фон – приканващ и предразполагащ фон, на който се развиват важните неща. А важните неща са вътрешните светове на героите. Важна е не реалността, важни са мечтите, страховете и надеждите, с които тази реалност отеква в съзнанието. 

„Внезапни улици” е приятна и успокояваща, изключително романтична и може би леко сладникава. Не че е безкрайно захаросана и изпълнена с щастливи моменти и смеещи се момичета в розови рокли на жълти цветя. Романтична е, но не щастливо-романтична, а по-скоро носталгично-романтична. Като носталгията в случая е не по миналото, а по това, което никога не се е случило. Всеки от героите е изпълнен с някаква тъга, с някакво неудовлетворение от реалността. Всички те тъгуват за времена, в които не са живели, за хора, с които не са били, за градове, които не са посещавали, за улици, по които не са вървели. Прозата на Иванка Могилска е красива, никога цинична, никога вулгарна, винаги ласкава и деликатна.

През цялото време, докато четях, оставах с усещането, че „Внезапни улици” е изключителна лична книга. Това е една от причините да я нарека по-горе поема. Всичко в нея звучи така, сякаш е изживяно и почувствано лично. Героите в книгата имат различни професии и биографии, но ми се струва, че те са взаимнозаменяеми, в своята същност те са сякаш един единствен герой, който просто има различни проявления в историята. Тази идея е застъпена и по много интересен начин и в сюжета на самата книга. На главната героиня е възложена задачата да напише сценарий. Главни лица в този сценарий трябва да са едни определени личности. Но докато го пише, тя не си представя тях и не пише за тях, тя си представя себе си и пише за себе си. Заменя тяхната история със своята, техните мечти със своите, заменя героите си със себе си.  Всъщност винаги съм обичал произведения, в които авторът разказва за творческия процес на своите персонажи. Защото те винаги носят нещо адски издайническо, те са като поглед зад сцената, като филм за филма. На главната героиня в романа – Маргарита – е казано, че тя трябва да поработи повече върху диалога, че там има определени спънки и би могла да ги изчисти. Няма как да не се зачудя доколко тази сцена е автобиографична. Впечатленията ми от романа на Иванка Могилска са, че самата авторка е най-силна в поетичните описания на различни емоционални състояния, но изпитва известни затруднения с диалога, с изграждането на сблъсък между две различни личности с два различни гласа. Не го посочвам като дефект – дори намирам за доста смело един творец да си признае това, което намира за своя лична слабост, като го направи слабост на своите творящи герои.

За финал искам да отбележа, че рядко срещам книги, които са перфектни в своя обем – някои автори са прекалени минималисти и претупват редица неща, за да бъдат романите им по-сбити, други пък имат склонност към излишното разтягане на локуми и използване на глави-пълнежи, само за да изглеждат книгите им по-масивни. Иванка Могилска не спада в нито една от тези две категории. „Внезапни улици” е точно толкова дълга, колкото трябва да бъде. Книгата ти предава определени емоции, докарва те до определено състояние и свършва точно когато е изпълнила целта си – не те оставя гладен за още, но в никакъв случай не те пресища.

 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Под МостаПалитра от емоции в „Процедурата по забравяне на човек“ от Антония Атанасова14.11.2018

Още от Под Моста

Деница Димитрова„О, ти, която и да си…“: спускане в сърцето на ВазовТеатър