Всичко по две – репортаж за AniFest 2015

За очакванията, импровизираното караоке и безплатните прегръдки на AniFest 2015

Снимка: Петър Манолов

Снимка: Петър Манолов

„Шапката беше най-трудна.“

Кимам възхитено, докато обхождам с поглед изключително детайлния костюм на Кейтлин. Не истинската, разбира се. Но доста близко до оригинала. В хода на разговора разбирам, че Николета Иванова – както е името й – освен всичко друго е и колега по перо, написал една от статиите в колекционерското хартиено издание на онлайн списанието AnimeInn, с което се надявам да се сдобия по-късно. Занимава се с косплей от година и половина, превъплъщавайки се в любими свои герои от League of Legends. От какво се притеснява, когато излезе на сцената? Да не повреди костюма си при изпълнението на някое по-сложно движение. Което обаче не я спира да се отдаде изцяло на образа. „Трябва да влезеш максимално под кожата на героя. Да направиш всичко възможно най-реално за публиката.“

Хвърлям поглед и към останалата част от залата. Сред тълпата откривам цяла палитра от познати персонажи – Лулу, Асуна, Наруто, Върколака, Зеро, Мадара, Мака… И това е само първоначалният оглед. На повечето им предстои участие както в индивидуалния, така и в груповия конкурс. Но сме още едва в началото на програмата и до тях има поне няколко часа. Затова не ми остава друго, освен да пообиколя и да разбера какво друго може да ми предложи AniFest 2015.

Снимка: Петър Манолов

Приютено за втора поредна година в Двореца на културата и спорта във Варна, събитието за пръв път се провежда в двудневен формат, обхващайки периода 8-9 август. Поводът – 5-годишен юбилей. Което значи само едно – двойно повече събития, но и двойно по-големи очаквания. Щандовете отново преливат от манга, сувенири и аксесоари, предоставени от Otaku Tenchi, GROZEN и Komiklandia (да, има дори гости от Полша). Мейд кафето е отворило врати и се радва на още по-голяма популярност от предходните години. Въпреки това все още се забелязват посетители, които сядат, без да си поръчват, и невъзмутимо се възползват от предоставените столове и маси. Налице са и работилничките, които тази година са разширили репертоара си, предоставяйки за пръв път на гостите възможност за запознаване с тънкостите на косплея и изработката на костюми. И сред всичко това, подобно на гигантски пулсиращ организъм от вълнение, се носи разноцветнатълпа от над 1800 посетители. Чак сега усещам усмивката, която се е настанила на лицето ми от известно време. Сцената оживява сред картина и звук и напред пристъпват добре познатите ни водещи Ники и Митко от предходните две години. Фестивалът е открит.

GG WP

Тълпата търпеливо чака реда си, а на мен ми сритват задника на Mortal Kombat 9. Бих могъл да припиша загубата си на неудобния джойстик, чудатите настройки и прекалената шумотевица, но истината е, че просто съм излязал от форма. Утешавам се с мисълта, че съм паднал от бъдещия шампион и съм дал своя минимален принос в изкачването му към върха. Но за това по-късно.

Живомир е редовен посетител на феста вече трета година. Макар да се внедри трудно в хаоса, съпътстващ тоталната липса на организация в турнира по МК9, това няма да го спре да си опита късмета и в съревнованията по Tekken Tag Tournament 2 и Super Street Fighter 4 на следващия ден. Но с удоволствие ще пропусне надпреварата по LoL. Заклеймява я като мейнстрийм.

Макар най-мили спомени да са му останали от изданието на феста в Plaza преди три години, Живко не отрича израстването, което събитието е претърпяло оттогава. „Има доста неща, които липсваха предишни години. По-голямо е, по-просторно; има повече хора и като цяло си държи на нивото. Но в същото време атмосферата е… по-разсеяна. Всичко е разпръснато на твърде много места. Хората се разхождат безцелно. Докато в Plaza, например, имаше фокус на нещата. Имаше задушевност.“ Подобно на повечето посетители, и той очаква с нетърпение косплей конкурсите. В какво друго открива чара на AniFest? „Спарингите по средата на залата“, ухилва се като малко дете Живомир и очите му светват. „Пълна импровизация. Харесва ми.“

Конзолите не са единствената трибуна, на която посетителите премерват силите си. В дясната част на залата откривам няколко разположени на дължина маси, буквално преливащи от играчи на Yu-Gi-Oh!. Пред очите ми една особено рядка карта смени притежателя си за 14 лева. Не след дълго се появява и конкуренция на лъскавите, грижливо облечени в протектори тестета – първата българска настолна игра Bright Future. След кратка презентация и демонстрация от страна на екипа около масите бързо се събира любопитна тълпа, която с желание се потапя в дебрите на играта.

Снимка: Петър Манолов

Снимка: Петър Манолов

За по-творческите натури има и конкурси за рисунка с WACOM таблети, озаглавен „Аз, аниме героят“, и консепт-арт на тема „Вещица“, провеждан под патронажа на GROZEN. Хвърлям един бърз поглед към мониторите, докато преминавам зад тях. С удоволствие установявам, че сътворяваните рисунки не са само в стил манга, а младите художници демонстрират завиден талант. Точно до тях се провеждаи турнирът по OSU!, който – за съжаление – не се радва на особен интерес.

Но мисля, че е излишно да споменавам къде тълпата е най-гъста. За пръв път в програмата присъства и турнир по LoL, организиран от League of Legends BG с подкрепата на Ozone.bg и компютри ACER. Това е и единственото място в залата, където предоставените места не стигат за набъбващата тълпа, прошарена от неизменните Тиймо-шапки и малки плюшени порота. Прекарвам следващите два часа в наблюдаване на играта под съпровода на вял коментар, накъсван от излишни паузи. Налице е значителна бездна в уменията между двойките отбори, като победата почти винаги се постига с главоломна разлика в резултата. Поглеждам към екрана. SSnoodBG срещу Duck on Fire. Подмисхвам се при вида на невъзмутимостта, изписана по лицата на SS, и нарастващото раздразнение, скоето противниците им отвръщат. Изненадващ сблъсък предизвиква вълна от ръкопляскания. Бездната нараства.

Другата страна на щанда

Хвърлям гладен поглед към суши щанда на NEMO, докато на сцената излиза Сатанасов. Игнорирам къркорещия си корем и бързам да си намеря място в препълнената аудитория. Сатанасов съвсем не е непознат на родната комикс общност. Талантлив художник, изявявал се на страниците на „Новата ДЪГА“ и горд автор на вече три броя от новия си проект Dragon Last. Макар да съм присъствал на лекциите му в GROZEN, темата за мангата е повече от любопитна и думите му бързо ме грабват. Всичко е точно, както го помня – задълбочени познания, лишени от тесногръдие и поднесени с елегантно, ненатрапчиво чувство за хумор. Последвалият уъркшоп под негово ръководство напълно очаквано не остава без аудитория.

Замислям се за гостите. За стотиците фенове, събрали се в залата днес – жадни, нетърпеливи, взискателни. И едва шепата хора, трудещи се неуморно, за да им осигурят възможно най-доброто преживяване. Време е да погледна фестивала през техните очи.

Откривам Влади и широката му усмивка зад бара в мейд кафето. Не ми отнема дълго, за да го склоня да сподели малко подробности от кухнята на организацията. Вярно, налага ми се да го отмъкна от две жадни за автографи фенки, но се надявам, че ще ми простят. Не отрича, че и тази година е имало известни търкания в екипа, но определя изданието като най-доброто за момента откъм организация. Дори техническите проблеми, към които предишните лета бе отправена сериозна критика, са почти изличени. А какво е положението с мейд кафето? „За мен то се представя повече от отлично. Тази година съм зад бара и имам много по-добър поглед върху клиентите и оборота. Даже се наложи да зареждаме допълнително, което друг път не се случва. Имахме малък вътрешен проблем с облеклото, но това беше нещо съвсем минимално, което по никакъв начин не ни попречи и не ни забави.“ Но не го ли лишава това от възможността да се наслади на събитието като един обикновен фен? „Ако ми беше проблем, нямаше да се занимавам с това“, подсмихва се Влади. „През предишни години, когато съм бил част от кафето като хост, а не като обслужващ персонал, пак ми е оставало време да се разходя из щандовете. Това, че помагам с организацията, не ми пречи по никакъв начин. Напротив. Даже се запознавам с още повече хора – спонсори, колеги, гости… Кого ли не.“ Костюмът му на Зеро привлича нови възхитени погледи и е време да го върна обратно на феновете. Или фенките, ако трябва да съм конкретен.

Снимка: Петър Манолов

Снимка: Петър Манолов

Още в началото на редицата с щандове попадам на другия заподозрян. Антонио е част от AniFest още от самото му създаване. На 23, студент по педагогика в Япония, където работи и живее вече три години. В допълнение се занимава с карате и се надява някой ден да има собствено доджо, в което да преподава. Щандът му се радва на добра посещаемост, тъй като стоките, които предлага, са докарани директно от Страната на изгряващото слънце. „Всичко започна през 2011 г., когато дойдох като обикновен посетител. Беше страхотно. Хареса ми, защото повечето фестове са в София, а този си беше нашият, варненският. От следващата година кандидатствах като хост и косплейър, спечелих и наградата за най-добър мъжки косплей. През следващите години се занимавах малко и с организационната дейност.“ Чудесно, точно каквото ми трябва! Човек с наблюдения върху феновете от всяка възможна гледна точка. Питам го за японските отакута и доколко нашите приличат на тях. „О, японците са съвсем друга категория. Много по-хардкор. За тях удоволствието е да седят постоянно вкъщи, да гледат аниме, да четат манга, да играят видеоигри. Понякога излизат навън, но само, за да се събират с такива като тях. Това вече е много крайно, но смятам, че всеки човек може да избира сам как да живее живота си и нямам право да ги съдя.“ Самият той се описва такъв – затворен, закостенял фен – в гимназиалните си години. Това, което го променя, е амбицията – желанието да замине за Япония, където да изгради бъдещето си и да се отдаде изцяло на професионалното развитие. „От десет месеца не съм пипнал видеоигра. Не съм гледал дори аниме. Там е екшън от сутрин до вечер. Учиш, след това отиваш на работа, вечерта си на тренировка… Ако имаш свободно време и сили, може и да отидеш на клуб. Не ти остава време да спиш, камо ли да разцъкаш нещо. Игрите, аниметата, мангата… Всичко това ми липсва, но когато водиш толкова забързан ритъм на живот, особено в страна като Япония, която е съвсем друг свят, самият ти се чувстваш като герой от аниме. И това ме прави много щастлив.“ За последното му вярвам безрезервно. Усмивката не е слязла от лицето му от началото на разговора. Като се замисля, не мога да си спомня за нито един случай, в който да я е изгубил, откакто е заминал на изток. Досегът с култура, към която храниш огромно уважение още от съвсем малък, действително е като сбъдната мечта. Но, това, което прави насладата пълна, е възможността да я пренесеш у дома. Да предадеш на фенове и приятели това, което се е превърнало в ежедневие за самия теб, но без да спира да те изумява.

Сценична треска

Хартиеното издание на AnimeInn се разпада в ръцете ми още с първото разтваряне. Поне плакатът е красив. Тъкмо отгръщам на статията за Bakuman, когато пропукване на микрофон привлича вниманието ми. Поглеждам часовника си. Време е. Първите косплейъри се строяват зад сцената, готови да излязат пред публиката. Хлопвам бързо списанието и се втурвам към тях, с надеждата да открадна някой за едно бързо интервю.

Късметът ми се усмихва двойно. Алекс и Крис и костюмите им на Изая и Шизуо от Durarara!!! хванаха окото ми още преди часове, а сега охотно се съгласяват да ми отделят няколко минути. Крис се оказва по-общителният. „На десет започнах да гледам анимета и в интернет попаднах на хора, които се обличат като аниме герои. Реших и аз да пробвам. Събрахме се един-два пъти с приятели, пробвахме костюмите си и решихме, че някой път можем да отидем и на среща или фест.“ С първия си косплей на Алтаир от Assassin’s Creed участва на фестивал в Испания, като представянето му включва и фрийрън елементи. Следва събитие във Вегас, къде компания му правят още десетима души. Оттам се отправят към Лос Анджелис. Това е едно от първите му излизания на българска сцена. А реакцията на публиката е повече от радушна.“Вече няколко момичета споделиха, че са ми фенки“, усмихва се срамежливо Алекс. Предстои й голямо участие в груповия конкурс в неделя, където заедно с приятели ще представят сцена от Naruto.

Публиката се излива на талази към сцената. Скоро местата са заети, а правостоящите заплашват да задминат по брой седящите. И ето, че косплеят започва. Скоро опасенията ми се оправдават. Повечето участници са вяли, отпуснати, изпълняващи сценките си наизустено и несинхронизирано. Има ги обаче и изключенията. Единици, при които личи старание не само в изработката на костюмите, но и в подготовката им за излизането пред публика. Неловка вълна от смях обхваща залата, когато на втората поред Ривън и се счупва меча. Но само миг по-късно се надигат и аплодисметни, целящи да я окуражат въпреки фала. Кратко забавяне и следващият косплейър заема мястото и.

В края на деня стигаме до награждаването. За любимец на публиката (напълно очаквано) е провъзгласен Рин, чиито плочки изтръгнаха вика на, хм, всеобщо одобрение от страна на женската половина на аудиторията. Ривън с невредимия меч заслужи приза за реквизит. За любимци на журито бяха посочени също толкова талантливи косплейъри – познайничката ми от по-рано Кейтлин, Върколака, когото присъствалите на предишното издание от вас навярно си спомнят, и принцеса Рен Коугьоку. За пръв път тази година бе включена и наградата „Любимец на Спортна зала“, а нейн носителстана малкото психопатче от Tokyo Ghoul Сузуя, чието представяне определено заслужава специални адмирации заради прекрасния си костюм и пълното си потапяне в образа. Но големите победители могат да са само двама. А именно – Найтингейл от Elder Scrolls: Skyrim в женска категория и Мадара Учиха от Naruto в мъжка. На победителите бяха раздадени статуетки, грамоти и ваучери от GROZEN Entertainment.

Ръкавицата е хвърлена. Защото на следващия ден предстои груповия конкурс.

Време за шоу

Вторият ден от феста ме заварва с пясък в косите и вълни в ушите. Прелитам набързо през касата, осъзнавайки колко съм закъснял. Спускам се на бегом по рампата, махвам набързо на размазаните лица на неколцина познати и се оглеждам в търсене на нещо, което да грабне вниманието ми.

Не чакам дълго. LARP (Live Action Role Play) демонстрацията е привлякла голяма публика, нетърпелива да се впусне в двубой с обезопасените оръжия. Излишно е да споменавам, че се присъединявам. След като се препотявам на два пъти, предавам оръжията на хлапето след мен, стискам ръката на спаринг партньора си през последните петнадесет минути и се извръщам към сцената. Но нищо не ме подготвя за това, което ще заваря. Там специалният гост-лектор Казума Такахаши предизвиква член на публиката на бийтбокс батъл. Феноменален завършек на напълно импровизирано караоке, което напълнонеочакваносе оказа по-атрактивно от поне половината планирани в програмата събития. Няма как да го отрека. Впечатлен съм.

Снимка: Петър Манолов

Снимка: Петър Манолов

Груповият косплей наближава, а аз все още не съм избрал последната си жертва. За мой късмет, тя сама се набутва в ръцете ми. Ралица е навярно най-очарователният Гнар, когото съм виждал, било то на живо или в интернет. Занимава се с косплей едва от миналата година, но въпреки това е вложила изключително старание в костюма си. На сцената, обаче, положението е…малкопо-различно. „Притеснявам се не само по време, но даже и след сценките. Не знам защо“, пристъпваРали от крак на крак. „Може би защото товае едва третият ми косплей.“ Очевидно тревогите й са неоправдани, поне що се отнася до феновете. „Излязох и просто не можех да мръдна, защото все имаше някой, който иска да се снима с мен.“ Но нека не забравяме, че това е преди всичко състезание. Присъства ли спортна злоба в съблекалните? „Не! Точно това е хубавото, че когато някой каже: „Искам гребен, искам молив!“ и всеки услужва, с каквото може. Всички са изключително приятелски настроени!“ Не я задържам повече, защото конкурсът започва скоро. Благодаря и й пожелавам успех.

Състезанието протича по сходен начин с това от предходния ден. Макар посетителите на цялото събитие да са по-малко, публиката е още по-гъста. След като и последната група напуска сцената под съпровода на аплодисменти, до нас достига неприятна новина. Концесионерът на плажната ивица, където се намира мястото на автърпартито – Infinity Wake Park – ни затръшва вратата под носовете. Единствено благодарение на мигновената реакция на организаторите положението е спасено и локацията е сменена с бар Cachaçа. Първоначалните ми планове бяха да го пропусна, но обещанието за пускане на фенери и хапване на изключително вкусна торта (като и двете бяха оправдани), наклони везните в другата посока. В дъното на залата журито се събира, за да избере победителите. Сред тълпата се придвижват групички, предлагащи безплатни прегръдки. А аз се насочвам решително към суши бара.

Убягва ми още от вчера.

Александър Кълбов

е на 25, изучава журналистика във ФЖМК към СУ „Св. Климент Охридски“. Съумява да понатрупа известен опит в редакциите на „Труд“, „24 часа“ и „Bulgariautre”, макар тайничко да мечтае някой ден да види името си на страниците на National Geographic и Playboy. В момента работи като редактор и маркетингов експерт.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to