Кино

„Жокера“ е мрачен шедьовър на модерното кино

10.10.2019

В лудостта няма нищо красиво. Тя е изплетена от тъга. От самота, от чувство за незначителност, от пренебрежение. Тя е родена в раните на детето, храни се от тях и става по-силна, неудържима. В лудостта няма нищо холивудско, нищо цветно, никакво щастие и нито капка романтика. Тя не е рошава коса и безсъние, не е еуфория.

Лудостта е мрак и тъмна нощ, предсмъртен гърч и неконтролируем импулс, който тласка към непоправими грешки, непростими решения, родени в черната дупка на човешката душа, избутана и изместена на ръба на нормалното. А кое е нормално? Кое е човешко и кой казва, че така трябва да бъде? Същото онова общество, от което лудостта се пръква някъде в дълбините?

Снимка: IMDB

Артър Флек, от който се роди Жокера

Жокера не е злодей. Той е суровата, груба ръка на справедливостта, която изтрива упадъка на Готъм Сити с кървав размах и шизофренична усмивка на лицето. Той е ултимативният анархист, роден, създаден и отгледан от същото онова общество, което после ще изгори от ръцете на собственото си творение. Но преди Жокера да се превърне в живото отмъщение, той е Артър Флек. Флек работи като клоун, докато преследва целта си да се превърне в стендъп комик, но мечтите му са обречени. Градът е безмилостен, а самият Артър е толкова необратимо повреден, толкова откъснат от света, че не може да намери пътя назад.

Рядко неврологично заболяване го кара да избухва в неконтролируеми пристъпи на смях и това допълнително утежнява съществуването – подигравки, побой, присмех. Филмът е наситен със смеха му, но никъде нямаме повод да се усмихнем дори за секунда. Животът на Артър е небивала трагедия. Още с първите минути на филма нещо вече те стиска за гърлото, искаш да стигнеш до него, някак да му помогнеш, дори просто да го прегърнеш. Но прегръдки няма, нито усмивки. Има тъжен, задушлив смях през сълзи, смехът на един пречупен човек, със счупена на стотици малки парчета душа, който се опитва да оцелее в безчовечната градска джунгла.

Снимка: IMDB

Зад бялата боя и червената усмивка, под зелената коса и фалшивия смях се крие нещо, което чака да бъде отключено.

Лудостта, която ще се превърне от слабост в сила, от наведена глава и осакатяваща тъга в налудничав, освободителен танц и увереност. Досега не сме виждали такъв Жокер. В алтер егото на Хоакин Финикс няма никаква излишна драма, няма холивудщина и разкрасяване.

Развитието на героя през двата часа на филма е толкова естествено и логично, че не може да доведе до нищо друго освен раждането на Жокера. Той е завършека на една тъмна, нежелана, наложена отвън трансформация. Жокера не е чудовище, ще го видите във филма. Той не е сериен убиец и психопат, който убива за удоволствие. Той е манифестация на крайното правосъдие, която протяга кървавата си ръка само към онези, които първи са го наранили без причина, ей така, от липса на човечност.

Жокери сме били всички ние, Жокери има навсякъде. Както е типично за мрачната вселена на DC, и в „Жокера“ основна е социалната критика. Готъм Сити е алегория за всички проблеми на модерното общество, а Жокера е решението, което идва непоискано, радикално и, почти без да иска, подпалва революцията на подритваните, прескачаните, невидимите, пренебрегнатите.

Снимка: IMDB

А Хоакин Финикс е божествен.

Думи буквално не могат да опишат превъплъщението му, трансформацията му от несигурност към увереност, потъването му в спиралата на лудостта и превръщането му в истинска икона на анархията и бунта. Сцените, в които танцува, слизайки по стълбите в червения си костюм и жълтото елече, танца в банята под звуците на неземното чело на Хилдур Гуднадоттир, първият кадър от филма, когато маже лицето си с бялата боя. И всяка една сцена с цигара, всеки път, когато се засмее или заговори, когато изражението на лицето и емоциите се сменят като с натискане на копче.

Преди години Хийт Леджър влезе в ролята на Жокера – последната роля преди безвремевата му смърт, и се превърна в истинска легенда, а митовете около него продължават да се трупат и днес. Двата Жокера не може да са по-различни. В образа на Хоакин Финикс всичко е емоция и усещане, фокусът е насочен навътре. Ако трябва да сме честни, да, „Жокера“ е origin story на героя и като такъв тип история следва да бъде по-сдържана. Но именно в това филмът е брилянтен, тук блести най-ярко – в създаването на Жокера. И съвсем ясно виждаме момента, в който Артър Флек изостава на заден план и умира, а Жокера заема мястото му. Трансформацията му е нещо, което ще остане в историята на киното.

Снимка: IMDB

Филмът е наситен с красиви, но тъмни кадри, които носят едно болнаво усещане.

Нищо не е наред в света на Артър Флек.

На излизане от киното се чувствах празен, изтощен, съсипан. Местата, на които е сниман, го предполагат – сивота, графити и мизерия царят в града. Цигарен дим, жълта слаба светлина и мебели, потънали в прах са постоянните елементи в апартамента на Артър. В „Жокера“ всичко е мрак – няма за какво да се хванеш, няма на какво да се усмихнеш, няма какво да те откъсне от пълния упадък, от тоталната душевна и човешка катастрофа. Филмът оставя усещането за нещо злокобно и потискащо. Лудостта се промъква през екрана и те заразява.

Режисьорът Тод Филипс и Хоакин Финикс в главната роля са постигнали нещо изключително – този филм е не просто претендент за Оскар, той трябва, задължително е да спечели. Най-добър филм, най-добра главна мъжка роля, най-добър саундтрак и всяка една друга награда. Не мога да подмина саундтрака – онова чувство на прииждащ ужас, на задаваща се катастрофа, което усещахме в „Чернобил“, е дело на Хилдур Гуднадоттир, която се завръща феноменално и в „Жокера“. И отново музиката ѝ навява мисли за нещо зло, което само чака да се случи. Надявам се, че в идните години ще можем да чуем още от нея, защото стилът ѝ е неподражаем.

Снимка: IMDB

„Жокера“ не е красив филм. Красиви са сцените му, цветовете му, кадрите с Хоакин и с Жокера, с двамата едновременно. Но не е красив, не е дори за секунда обнадеждаващ или цветен. „Жокера“ е унищожителен. Той е катастрофално спускане в най-тъмните кътчета на душата, където лудостта чака момента, в който ще заеме полагащото ѝ се място. И именно затова ще бъде филмът на годината. Великолепен, брилянтен, съвършен. Истинско произведение на изкуството и шедьовър на модерното кино.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Деница ДимитроваТом Круз връща „Мумията“ към живот11.06.2017

Още от Под Моста

Калоян ГуглевВечните театрални постановки, които не омръзват на публикатаТеатър