Неслучайно Джеймс Франко, който „влиза в обувките“ на Арън Ралстън получава номинация за “Оскар” за тази роля. Макар да го познаваме от филми като „Спайдърмен“ и „Оз: Великият и Могъщият“, той не е точно от типа актьори, заради които ще решим да гледаме определен филм. „127 часа“ обаче със сигурност ще промени тази тенденция с любезната подкрепа на Дани Бойл, който в случая е както сценарист, така и режисьор на лентата.
Магията на тази история не е в специалните ефекти и ако сте им заклети фенове, това не е вашият филм. Най-голяма роля за огромното въздействие, което „127 часа“ оказва върху всеки един от свойте зрители, играе най-вече подбора на елементи. Защото без спомените на Арън Ралстън, без задълбочаващата се лудост, без моментът, в който той поглежда ръката си, все още затисната под онзи камък, обръща се и си тръгва без нея… това би било просто една история за човек, паднал в дупка. Това не би докоснало дори почитателите на Никълъс Спаркс. А в най-оптимистичния случай – само тях.
Вижте още: Ревюто ни за нискобюджетния критически хит на Великобритания за 2014 година – ‘Locke’ с Том Харди
Изненадата в края на лентата е срещата с истинския Арън Ралстън, след като вече е научил важния „житейски урок“ винаги да оставя бележка за това къде отива. Разбираме, че освен, че се е сдобил със семейство и симпатичен кафяв диван, той продължава да практикува и хобито си. Ако това не е пример за наличие на кураж, не знам какво би било.
Времето е ценно и обикновено не ни стига, но тези 127 часа, побрани в няма и два реални, си заслужават вниманието. Защото в тази лента има повече страх, страдание, напрежение и смелост, отколкото във всички екшъни, които ще изгледате това лято.
Автор: Виктория Маринова
1|2





