За вдъхновението и музиката – разговор с Мирян Костадинов

Под Моста: Може би ще започнем малко банално, но какъв е Мирян Костадинов, извън медийното пространство и светлините?

Мирян Костадинов: Съвсем не е банално, всъщност много рядко ми е задаван този въпрос. Абсолютно нормално хлапе, все още поне така се чувствам. Мисля, че голяма част от изпълнителите, които са в мейнстрийм средата, представят една част от себе си, когато са пред камера, друга част от себе си, когато са на сцената и съвсем различна част, когато са сред приятели и познати. При мен няма такова нещо. Какъвто ме виждат хората във видеата и на сцена, такъв съм и в живота. При мен и в музиката, която се опитвам да развивам, е важно да бъдеш верен на себе си, да предадеш искреността, която имаш – на хората, защото иначе е абсолютно безсмислено.

П.М.: Кое те поведе по пътя на музиката?

М.К.: Сам се поведох. Макар че всъщност може би са били родителите ми. Когато бях малък, участвах във вокална група “Непослушко” в детската градина и тогава кой да ти каже – кой те е записал и кой е проявил желание. Спомням си, че исках да свиря на пиано, но ме беше срам да кажа на нашите, не знам защо. И чак някъде в 8-ми, 9-ти, 10-ти клас, един приятел, с когото карахме скейт, ми каза: “Човече, дай да хванем по една китара и да правим музика!”. Тогава му казах: “Кой свири на китара, т’ва е супер отживелица и е нелепо…”. Но в крайна сметка, хванахме китари, почнахме да свирим и някак с времето взе да ми става все по-интересно, правих собствени песни, впоследствие започнах да свиря и на улицата. Там получих добри отзиви и хубави думи, които ме накара да продължа. Така че, не знам и аз точно къде и кога е започнало.

П.М.: А кое те вдъхновява да го правиш?

М.К.: Нуждата да изкажа себе си и да бъда чут. Надявам се това, което влагам като послание в песните, да достига до хората и да им помага по някакъв начин – да бъде като съвет, да носи утеха, или пък щастие, каквото и да е. За мен музиката винаги е имала огромна притегателна и същевременно обединяваща сила. Може да се каже, че е по-силна от много религии, защото тя е това, което е сплотявало племена навремето, както и в момента все още сплотява – агитки на футболните мачове, на концерти и т.н. Няма нищо по-хубаво от това да осъзнаеш, че си обиколен от хора, които се припознават в един и същ тип музика. И съм сигурен, че всеки е бил на концерт, където се е чувствал част от цялото.

П.Д.: Наскоро излезе новият ти кавър ‘Mad about you’. Разкажи ни повече за този проект. Защо реши точно на тази песен да се спреш?

М.К.: Песента е много приятна, classy, изтънчена. Носеше ми много хубава смесица от чувства и по едно време случайно разбрах, че мога да я пея. И си казах: “Аз защо не я изпея наистина тази песен?” И се хванах, научих я и взе, че стана. Всеки ден правя нови песни, пробвам кое се получава и кое – не и всъщност при нея се получи магичната съставка, която понякога ти липсва. Стараех се да бъде импулсивно, в момента, в който реших да запиша песента – веднага да направим и видео, да го обработим и да го пуснем възможно по-скоро.

За жалост, отнема много дълго време, когато правиш авторска песен, докато се изчистят нещата, да се видят всички варианти и да се запишат всички инструменти. Понякога процесът е 5-6 месеца, а песента си я написал преди 1 година. И много често се получава така, че когато излезе, вече толкова пъти си я слушал, че нямаш чак такъв голям ентусиазъм.

Докато наблюдавам, че когато нещата се случват по-бързо, се чувствам много по-щастлив, когато излезе резултата и виждам мнението на хората. Иначе ми е малко далечно. Аз вече толкова време съм обработвал и осмислял тази песен и тепърва другите я чуват, все едно е песен, която знаеш от 9-ти клас и изведнъж твоите приятели я открият и започнат да я слушат, а ти си: “Чакай малко, аз тази песен я знам от о-хоо…”. (Смее се)

П.Д.: Завършил си висшето си образование в Англия, творчеството ти е на английски, българската сцена ще те задържи ли?

М.К.: Да, със сигурност. Идеята да се върна в България беше, за да започна да градя музикална кариера. Нещо, което смятам, че всеки който се занимава с музика, трябва да осъзнае е, че единственият начин да успееш, да се издигнеш и да събереш фенска маса е, когато твориш от мястото, където си роден и живял, там където познаваш най-много хора. И това определено е в мой плюс.

Творчеството ми е на английски, но пък смятам, че в България има много хора, които знаят английски и могат да си преведат песните. Най-малкото аз слагам и преводи на песните, аз ги пиша. Като цяло надявам се, че в България все повече ще пробива този тип музика. Ние така или иначе, слушаме чуждестранните изпълнители, просто още ни е далечно, когато слушаме българска музика на английски, има нещо, което се пречупва в хората, питат се странни въпроси като: “Срам ли те е от езика, затова ли не пееш на български?”. Което изобщо не е така и е абсолютна глупост. Но ще правя песен и на български, има идея. Просто проблемът е, че не мога да напиша такива хубави текстове на български, каквито пиша на английски. Поне според мен. Пробвал съм се и не излизат особено интелигентни неща от мен. Но се надявам, че във времето или аз ще се напъна и ще изкарам нещо хубаво и ще звучи добре, или ще помоля някого, я някой приятел или професионалист, който да се заеме, въпреки че, както си казах, държа аз да си пиша нещата и ще ми бъде тежко, но ще измисля някакъв вариант.

П.Д.: Тоест съвсем съзнателно си взел решението да се върнеш в България?

М.К.: Абсолютно. От много места са ме питали дали не съм ненормален, за да направя такъв избор, но пък стоя зад решението, което съм взел преди вече 3 години може би. И съм щастлив, че съм тук. Идеално ми е.

П.Д.: А какво влагаш в песните си – повече лични преживявания или повече въображение?

М.К.: Винаги коренят от лични преживявания. Разбира се, старая се самите песни да не бъдат – ето това е моят живот, ето ви карта – всичко да е видно и ясно. По-скоро са базирани на мои лични преживявания, като това вече се разгръща в тематика, излагам своите мисли, приемам го като дисертация, някаква психоанализа. И оттам нататък се опитвам да бъда колкото се може по-хитър, да боравя с езика, колкото мога по-добре. Аз бивам по-щастлив, когато направя някакъв текст, в който има скрит смисъл, символизъм, които според мен правят едно художествено произведение, било то тип поезия, под формата на песен, пак да бъде стойностно само по себе си.

П.Д.: От какво се страхува един творец?

М.К.: Ох, не знам. Изпитвал съм в страх в някакви ситуации, но по-скоро от възрастта, от наивност, от това, че съм разчитал на други хора. Някак в момента се чувствам силен. Смятам, че както и да се развият нещата, винаги ще измисля начин, ако как да се занимавам с музика. Когато бях уличен музикант започнах от Русе, свирих във Варна на Севастопол, в Пловдив, в София, в Англия на много места. Това беше голяма част от моя живот и от първите ми стъпки в музиката. Да разбереш какви песни харесват хора, какъв начин на пеене би бил по-благоприятен, да се науча да пея достатъчно силно, за да може да се чува…

Но когато бях на улицата… (смее се) си мислих, че някой ден ще направя кариера. Още от тогава го осъзнах и още оттогава знам. И дори съвсем наскоро бях във Варна, реших да изляза на улицата, защото не го бях правил от 2-3 години. Излязох, изкарах 35 лева за един час, хората бяха супер усмихнати, спираха да ми казват разни неща, което ми даде вярата отново към това, което съм си мислил и навремето, когато съм свирил на улицата – ако нищо не успея да направя, ако всичко се прецака и отиде по дяволите, винаги мога да продължа да изкарвам пари с музика. Хората ще са щастливи, аз ще бъда щастлив. Настина няма ограничения според мен. Един творец не трябва да има страхове, трябва да има смелост.

П.Д.: Като си по-разпознаваем вече, нямаш ли по-голяма сценична треска, дори за улично свирене?

М.К.: Не, би трябвало да е обратното всъщност. Аз бях много притеснителен навремето и от свиренето на улицата всъщност свикнах да бъда малко по-смел, с по-голямо самочувствие. Но до ден днешен все още се притеснявам, не е преминало напълно, но пък това си е искрицата. Ако не ти пука и си пълно перде, значи нещо не правиш правилно.

П.Д.: А за какво мечтае един творец?

М.К.: Творецът мечтае за разбиране, може би. За неспирно вдъхновение. Мога да кажа аз за какво мечтая. Един творец трябва да мечтае да бъде чут или видян, да получи удовлетвореност от работа, която прави, да вложи сили, да получи осъществяване на своето виждане. Не знам, защото не винаги творците са хора, които на всяка цена искат тяхната работа да бъде чута и видяна. Понякога това е мисловно упражнение, което цели да докажеш на самия себе си, че можеш да го направиш.


Интервюто е взето за студентското радио “Реакция”.

Емилия Илиева

е студент по журналистика в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Интересува се от европейско кино, пътешествия, музика и кулинария. Мечтае да издаде стихосбирка за деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to