„8 минути и 19 секунди“ мълчание преди края

17.04.2018

„Закъснелият дар“

Аз вероятно щях да избера тази част от филма за собствените си последни 8 минути и 19 секунди. Нямаше да ми стигнат, за да видя края на опитите на бездомника на Иван Бърнев да ме забавлява в новогодишната нощ, но щях да видя началото им. Щеше да ми е достатъчно, защото Бърнев отново успява да накара зрителя да усеща, съпреживява, осъзнава. Той не играе, а се превръща изцяло в героя си, в привикналата му мъка, в незнанието му, в последната му радост и в лъжовната му надежда. Филмът на Владимир Люцканов „Закъснелият дар“ е заснет само в един кадър (виждаме осмото и финално изиграване на Бърнев), който е абсолютно изкуство в чиста форма и предизвиква толкова много, че се чудиш истина ли е. Но е истина – не само защото усещанията ни са истински, но защото са предизвикани от истински хора и истории. Мястото на действието – снежните софийски улици, само ни помага да приемем историята за истинска още по-лесно.

„Дъщеря“

Режисьор на този кратък филм е Кристина Грозева, която избира да добави група присмехулни тийнейджъри (много мразя тази дума), за да видим историята на бащата и неговата дъщеря Мария през техните очи. Свежестта им ни усмихва, дори присмехулността им е толкова чаровна, че ни разсмива. Въпреки това скръб, вяра, любов и тревога се превръщат в шокиращо хомогенна смес в играта на Цветан Алексиев (бащата на Мария) и ни задушават със неизказаната си тъга. Този контраст между веселието и мъката се превръща в напълно логично и дори необходимо средство, което ни показва историята във всичките ѝ цветове. Приемствената отчаяна надежда между героите пък бързо заразява и зрителите.

Разказите, които виждаме в „8 минути и 19 секунди“, понякога не са цели разкази. Макар и цели, те заемат едва 2-3 странички в сборниците на Георги Господинов „И други истории“ и „И всичко стана луна„. Въпреки това ги виждаме толкова живи и истински на екрана. Всички истории са разказни със своя собствена душа – „Обащиняване“ и убийството на детето в детето, „Лицата от последните дни“ и липсата на обичани лица в последната самотна безкрайност, „Кристин, която маха от влака“ и зародиша на любовта, „Старецът и морето“ и красивото достойнство, „Закъснелият дар“ и наивното щастие в мъката, „Дъщеря“ и заразяващата скръб и утеха.

Историите обединява фигурата на един любопитен фотограф, мълчалив и наблюдаващ, изигран от Симон Версано. Можем да го видим като бащата, който не идва, като прегръдката, която не е получена, като неосъществен отговор на помахване, като купувач на дървена маса с два стола, като момчето, което снима сватби със „Зенит“, или като новия баща на Мария. Въпреки това той не е нищо от изброените и точно това е най-големият чар на филма – сякаш случайната връзка, липсата на яснота.

Голямото цяло, обединението на шестте истории, шепти на човешката душа за нейните мъки. Шепот, защото филмът е мълчалив, сдържан. Не гърми и тръби посланията си, защото сам не е сигурен в тях. Шепот, защото разказва шест истории, които да ни разплачат, усмихнат, провокират, вдъхновят, без да изисква да изпитаме каквото и да е било. И накрая – шепот, защото мълчанието понякога казва много повече. Пък и актьорите от шестте късометражни филма в „8 минути и 19 секунди“ могат да играят само с очи.

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Йорданка Веселинова„А сега накъде?“ – 30 години по-късно17.10.2018

Още от Под Моста

Габриела КанджеваПреди концерта: любимите ни 5 песни на Il VoloМузика