„Прекрасният нов свят” – логически тест за свободната воля

„ – Аз обаче не искам удобства. Искам бог, искам поезия, искам истински опасности, искам свобода, искам доброта. Искам грях.

— Всъщност — заключи Монд — вие искате да ви се признае правото да бъдете нещастен.

— Точно така — рече Дивакът предизвикателно — искам да ми се признае правото да бъда нещастен.”

Започнах този текст с идеята да напиша вдъхновено ревю на една от най-влиятелните книги на XX век. Оказа се, че впечатленията от нея са твърде много, твърде силни, често – твърде противоречащи си – и твърде трудни за организиране – поне на този етап. Оттук идва и по-скоро есеистичната форма на следните редове – поотдалечила се от първоначалната идея за традициона книжна рецензия – както и известната хаотичност, ще ме извините. Освен това май подсъзнателно съм отправил призив за диалог, с хора, запознати с произведението, вместо да създам представяне за недокосналите се до него. Може пък и да греша, преценете сами.

Вижте още: Ревю за култовата антиутопия „Ние“ на Замятин

„Прекрасният нов свят” от Олдъс Хъксли е последната (не по-качество, а по някаква абстрактна рангова система в моята глава) от трите големи антиутопии на XX век, идваща след безспорния (по популярност) първенец „1984” на Джордж Оруел и не по-малко внушителната „451 по Фаренхайт” на Рей Бредбъри.

Тя е и най-различната, провокираща и ъ-ъ… фиолософска (в най-широкия смисъл на понятието, разбира се) от трите. Докато Оруел и Бредбъри изграждат светове, които са рамкирани с геометрична прецизност като непривлекателни, отблъскващи и ужасяващи – създадени с идеята да бъдат критикувани и атакувани от читателя – то при Хъксли подходът е съвсем различен. Погледът му е прецизно завоалиран зад подвеждаща логическа обективност.

„Прекрасният нов свят”, в този ред на мисли, е същинска утопия в традицията на Мор, Кампанела и Бейкън. Основният принцип в бъдещето, изградено от Хъксли, е щастието и то е напълно постигнато. Това е свят, създаден и регулиран в епруветка – реалност, в която хората не се раждат (това е забранено и се смята за „извратено”), а се отлеждат във фабрики и биват химически и фабрично регулирани – чрез физиологична манипулация на зародишите, калкулираща с точност бъдещата им физика, мозъчна дейност и пр. – за да станат точно определено парче от обществения пъзел. Няма да разкривам неговия облик, тъй като, скициран в кратък преразказ, той не носи това усещане – това усещане, че всъщност представената от Хъксли цивилизация е истинска утопия, желана и правилна. Авторът умело е уловил някои от най-силните човешки влечения (свързани със сексуалността, опиянението и забавата), довеждайки ги до абсолютно задоволяване, отклонявайки хитро погледа встрани от истински тревожните концепции в иначе идеалната му реалност.

Хъксли създава свят без драма – битието е гладко и здраво като мрамор, неразкъсвано от противоречия. Това е свят без изкуство (че от какво иначе се ражда то, ако не от драмата на живота?), без бог и религия (търесни, за да разрешат и доведат до край – до правилния край – конфликти, свързани с „тук и сега”, но и с „отвъд”) – свят на изначално предопределеното щастие. В „Прекрасният нов свят”, щастието е самостойна категория – то не се постига чрез истината и красотата, то е противопоставено на тях.

brave-new-world (1)

За разлика от света, майсторски издигнат от Оруел, който е мрачен и заплашителен, тегнещ над читателя от начало до край, и създаващ предпоставки за негодувание и бунт в самото общество, то във вселената на Хъксли това не е така. Неговото общество е щастливо и напълно задоволено, неподлагано на каквито и да било опресии или ужасяваща диктатура, а „инакомислещите” – като Бернард и Хелмхолц – остават здраво свързани с устоите му. Личният им „метеж” срещу тези цивилизационни стълбове е несигурен, пасивен, импотентен.

Бунтът тук е „внесен” отвън. Джон (или както постоянно бива наричан – Дивакът), обитател на единственото диво място в това бъдеще на Хъксли – резерват за индианци, живеещи в естествена среда на места приличащи по-скоро на гета с колиби, отколкото на градове – бива екстрадиран в Лондон за провеждане на социален експеримент за тяхната приспособимост. Той е заедно със своята майка – Линда – бивш член на същото това цивилизовано общество, загубена в дивото след инцидент и заченала също така случайно.