Born To Be Wild – тъмната страна на рока (втора част)

19.11.2013

„Никога не бях изпявал и нота. Не се бях и опитвал. Не можех да пея, но ми харесваше.” Мечтата на всяка група – вокалист, който не може да пее. Но това не беше коя да е група. Това бяха лондонските изчадия, откачалките, пънк зверовете – Sex Pistols. Влюбих се в тях. Бяха абсолютно неконтролируеми, непредвидими, готови във всеки един миг да взривят непоклатимата Великобритания с уникалния си пънк. Не бяха първата пънк банда, но се превърнаха в символ и глас на едно отчаяно поколение. Джони Ротън – вокали, Стийв Джоунс – китара, Глен Матлок – бас китара, Пол Кук – барабани. Къси, щръкнали коси, налудничави погледи, некоординирани движения, алкохол, хероин, кокаин. Нашите герои започнаха историята си в малък, затънтен апартамент на Денмарк Стрийт в Лондон и проходиха в малки клубове. Агресивното им поведение бързо привлече внимание и през 1976 г. предизвикаха вълна от популярност и възмущение, след като с цигара и чаша в ръка напсуваха водещия Бил Грунди в ефир. По това време бях дяволски алчен и постоянно надрусан, исках още и още изживявания извън всички рамки на нормалното. Тогава открих злобния Сид. Не можеше да свири на бас китара, но беше най-откаченото копеле, което можете да си представите. Една пиянска вечер в лондонския 100 Club хвърли чаша по The Damned и извади окото на момиче от публиката. При едно предно участие пък стана истинско меле и Сид нападна продуцента Ник Кент с верига от мотор. Така даде начало на умопомрачителното пого. Абсолютен ненормалник. И така и не се научи да свири на китара.

Със Sex Pistols сътворих скандал на съвсем ново ниво. „God save the queen/ She ain’t no human being/ And there’s no future/ In England’s dreaming!” Парчето „God Save The Queen” ги превърна в най-цензурираната група в британската история. Или в „единствената честна група на тази планета за последните два милиарда години”, както отбеляза Ротън. Черешката на дяволската ни торта беше изненадата за 25-тата годишнина от коронацията на кралица Елизабет. Отбелязахме празника изискано, разбира се. С частна лодка, която мина по Темза край Уестминстърското абатство, докато Sex Pistols изпълняваха на нея своя бунтарски химн. „Всъщност ние не си падаме по музиката. Падаме си по хаоса.” Истински изискан хаос! Полицията ни принуди да се върнем на брега, където всички бяха арестувани. Да живее кралицата! Да живее пънкът! Нещата обаче често излизаха извън контрол. В Сан Антонио Сид Вишъс напсува феновете и сцепи главата на един с китарата си. В Далас една мацка му разби носа на сцената, а той се ухили ехидно и размаза кръвта по гърдите и цялото си лице. Беше прекалено млад, за да е толкова гневен и толкова надрусан през цялото време. Връзката му с Нанси Спиджънс, мистериозната й смърт, опитът му за самоубийство, саморазрушителният му характер – все стъпала, които доведоха до ранния му край. Умря от свръхдоза само на 21. А така и не се научи да свири на китара.

„По-добре да изгориш, отколкото да избледнееш.” Старателно написани думи от трепереща ръка, с увереността, че смъртта му принадлежи. Последни думи, силно натиснати от химикалката, за да е сигурно, че ще бъдат разчетени. С тях ни изостави Кърт Кобейн на 5 април 1994 г., за да гори вечно в Клуб 27. Трудно ми е да говоря за него. Каквото и да кажа, ще е малко и недостатъчно. Той беше велик, неповторим, неразбран, гений с чувствителността на дете. Беше обсебен от идеята за смъртта, играеше си с мисълта как и кога ще умре, как ще ни пее с дерящия си глас от друго измерение. Той не беше луд. Беше най-нормалният от всички ни. Поведението му не целеше скандал и внимание, просто си беше такъв. Не понасяше посредствеността и масовата консуматорска култура. Беше категоричният глас на поколението „Хикс” – безпътното поколение, без бъдеще, перспектива, надежда за нещо повече от това да бачка в Макдоналдс. В циничните и груби думи на Кърт, в дивите китарни рифове на Nirvana, редуващи се с тихи, почти хипнотизиращи мелодии, младите познаха себе си. Кобейн и Крис Новоселик (бас китара) сътвориха някои от шедьоврите на грънджа – “Smells Like Teen Spirit”, “Come As You Are”, “Lithium”, “Heart Shaped Box”, “About A Girl”. Дейв Гроул стана постоянен барабанист и сродна душа на Кърт и Крис до края на групата.

Хубави бяха времената на грънджа. Формулата „секс, наркотици и рокендрол” още беше в действие, но нещата се бяха променили. Концертите на Nirvana успяваха да съчетаят хипнотичното въздействие на The Doors с погото на Сид Вишъс и динамиката на Sex Pistols. А Кърт? Кърт беше в стихията си. Не му пукаше за нищо, музиката беше на първо място. На сцената беше просто себе си. Издивяваше, мяташе се върху барабаните, хвърляше се в публиката, връхлиташе върху колоните. Понякога удряше толкова силно главата си, че оставаше неподвижен за кратко. И без моята намеса групата разбиваше китарите, барабаните и цялата техника в края на концертите си. Новоселик веднъж ми издаде, че започнали с разрушителния си навик, за да се измъкват по-бързо от сцената. Честите депресии на Кърт родиха изкуство, но се задълбочиха заедно с проблемите му с наркотиците. „Да бъдеш позитивен през цялото време означава да пренебрегнеш всичко, което е важно, свещено или ценно. Да бъдеш негативен през цялото време означава да си застрашен от абсурдност и постояненпозор.” Вярвам, че Кърт успя да осъществи най-голямото си желание. Създаде нещо вечно и непреходно във времена на несигурност и безизходица. Признавам, не смеех да му влияя с пъклените си планове. Само го наблюдавах и му се възхищавах, защото беше луд по свой собствен начин. Лудостта му беше изкуство.

 

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Йорданка ВеселиноваThe 1975 – три албума и едно прераждане по-късно25.01.2019

Още от Под Моста

Калоян ГуглевВечните театрални постановки, които не омръзват на публикатаТеатър