— Обичам ви, Скарлет, защото много си приличаме — една чудесна двойка продажни и себични негодници. Никой от нас не го е грижа дали ще пропадне светът, додето сами се чувстваме добре и в безопасност.

Ала младежките блянове на Скарлет й изиграват лоша шега и докато чака един мъж, който никога няма да е неин, тя загубва този, който заслужава цялата и любов и признателност.

И ако повечето писатели се стремят да напишат страхотно първо изречение, то последните от този роман са най-грабващи:

У нея пламна борбеният дух на дедите й, несломени и след поражение, и тя гордо вдигна глава. Щеше да си върне Рет. Уверена бе, че ще успее. Не се бе родил мъжът, който да й устои, щом веднъж решеше да го завладее.

За всичко това ще мисля утре в Тара. Тогава ще мога да го понеса. Веднъж да дойде утре, ще намеря начин да спечеля Рет отново. Та нали и утре е ден.

Нещо назаем – Красавицата и Звяра

„Нещо назаем“ значи, че тази двойка е нечия друга любима. Проведох щателно проучване, за да имам възможно най- демократичната селекция и накрая избрах двойката, която най-много се харесва на моя вкус.

В тази приказка за мен винаги е имало две любовни линии – тази между Бел и Звяра и тази на Бел към книгите. Ако сте гледали филма на Disney и сте 1) отявлен книгоман, 2) жена, то най-вероятно си мечтаете не за дворец и чудодейна трансформация на звяр в принц, а за грандиозната, величествена, огромна и разкошна библиотека, до която Бел има достъп. Любовта между Красавицата и Звяра наистина е приказна, тя е пример за чистата и истинска любов, в която сме вярвали като деца.

Вярно е, че той не е чаровният принц, но просто в него има нещо, което не виждах.

Понякога любовта се ражда на места, на които никога не е съществувала.

Нещо в синьо – Тетрадката

Романът на Никълъс Спарк е написан през далечната 1994, вдъхновен от истинската история на бабата и дядото на съпругата му. Посредством екранизацията с участието на Райън Гослинг и Рейчъл Макадамс книгата става световно известна. Историята на Ноа и Али покорява множество сърца и разплаква безброй очи. Една нощ и 365 писма по-късно щастието изглежда невъзможно и ефимерно. Този „роман в синьо“ ни откъсва от всички минали не-любови и полулюбови и ни кара отново да повярваме, че някъде там съществува не този, който е идеален, а в чиито очи ние сме такива.

„Аз не съм нищо особено, в това съм сигурен. Аз съм обикновен човек с обикновени мисли и съм водил обикновен живот. Не са направени паметници, посветени на мен и моето име скоро ще бъде забравено, но аз съм обичал с цялото си сърце и душа и за мен това винаги е било достатъчно.“

1|2