„Дивергенти” притежава всички предпоставки за хубав научнофантастичен екшън с целева аудитория от момичета на възраст между 16 и 22 години. Филмът е адаптация на роман на Вероника Рот, издаден през 2011 година и посрещнат с противоречиви отзиви от критиката. С популярния му успех обаче е трудно да се спори и това, както винаги става в Холивуд, доведе до филмова адаптация. Това ни довежда и до съответните предпоставки – режисьорът Нийл Бъргър, отличил се с напълно задоволителни, разнородни творби като „Илюзионистът” и „Високо напрежение” (т.е. безумно преведеният „Limitless”); актуалният филмов композитор Джънки Екс Ел в тандем с живата легенда Ханс Цимер, който продуцира саундтрака; и, разбира се, отлично подбраният актьорски състав, събиращ на екран задължителните за жанра непознати млади актьори и ветерани в професията с голям опит и повече постижения. Звездата на филма Шайлийн Удли, Тео Джеймс, Зоуи Кравиц и Джей Кортни се вписват в първата категория, а Ашли Джъд, Рей Стивънсън, Маги Кю и двукратната носителка на „Оскар” Кейт Уинслет попълват втората. Но довеждат ли тези предпоставки до също толкова задоволителен резултат?

Отговорът до голяма степен е „да”, макар и да остават известни резервации по отношение на финалния продукт. Критиките към лентата, също както и към оригиналната книга, са насочени най-вече към сюжета, който изглежда твърде, твърде подобен на този в „Игрите на глада”. Персонажът на главната героиня е поредният опит на женска авторка да създаде икона на феминизма в популярната култура. Не може този опит да бъде заклеймен като пълен провал, тъй като чертите на героинята Беатрис/Трис до голяма степен са откраднати от персонажа на Катнис Евърдийн, който преуспя в авторските намерения да се превърне в символ на женската сила и сексуалност в литературата и на големия екран. Но колкото и добър да е източникът на вдъхновението, творческата кражба си остава кражба и запознатият зрител ще усети това в пълна сила, докато гледа „Дивергенти”.

Централният персонаж не е единственото нещо, откраднато от „Игрите на глада” в случая. За щастие, в „Дивергенти” няма любовен триъгълник, но изцяло стереотипният холивудски красавец, в който главната герония се влюбва, е като копие на Гейл Хоторн от „Игрите” – онеправдан още от детството си здравеняк със златно сърце и склонност към героични подвизи в името на справедливостта. Дори актьорите Тео Джеймс и Лиам Хемсуърт, които изиграват съответно Тобаяс/Четири и Гейл, си приличат във вокален и физически аспект. Но вероятно най-безсрамно е открадната идеята за антиутопичното тоталитарно общество, където разделението на окръзи („Игрите”) и на касти („Дивергенти”) се налага от властващите сили, чийто основен аргумент за това е Войната от близкото минало, за която, естествено, не получаваме никаква информация. Тя е просто голямата страшна Война, която е предизвикала затварянето на Чикаго и разделението на касти. Всичко това звучи смехотворно, но не толкова, колкото самата социална структура, представена във филма.

Обществото е разделено на пет касти: Ерудити, които се отличават с ума си и арогантността си; Безстрашни, които имат повече мускули, отколкото мозък, и леки самоубийствени наклонности; Миротворците са земеделци, които постоянно са усмихнати като Снууп Дог във вторник вечер („Puff, Puff, Pass Tuesday”) и се обличат като хипита; Прямите са неспособни да лъжат, нямат филтър между мозъка и устата си, и по този начин често провокират желание да бъдат фраснати в устата; и Аскетите, които не се обличат като хипита, но проявяват техния манталитет с показната си безкористност и постоянната помощ, която раздават наляво-надясно. Казано накратко, това е общество, в което водещото качество на всеки човек се манифестира с отвратителна самохвална демонстративност, достойна за свръхнаконтен член на ромското етническо малцинство. По мое скромно мнение най-щастливият завършек за такъв обществен строй би бил ядрена експлозия, но, хей, това е само моето мнение.

Продължава на следващата страница

1|2