LIFE

Дневникът на един дигитален детокс – какво научих?

26.02.2020

 „Стига с тези телефони, казва баба със смесица от ирония и разочарование в гласа. На Коледа аз и малките ми братовчеди сме на гости на баба и дядо, но всъщност това, което свързва мен, момичето на 26, и тях – малчуганите, е фактът, че смартфонът вълнува мен точно толкова, колкото и тях. Да, ние не висим на телефона постоянно. Те имат ограничения, а аз – гузна съвест, но може би бихме го направили, ако нямаше правила, и не защото не е хубаво при баба и при дядо, а защото просто така сме свикнали.

В днешния свят да висиш на телефона си е най-нормалното нещо. Почти колкото да дишаш. Според онлайн сайта statista общият брой на населението, използващо активно интернет, наброява през 2019-та година над 4 милиарда души по света. Повече от половината от тях използват и социални мрежи като Фейсбук, Инстаграм, т.н. Броят и на интернет потребителите расте непрекъснато. Нараства обаче и времето, което прекарваме с мобилните устройства. Проучване, проведено от британския медиен регулатор Офком през август 2018 сочи, че хората проверяват телефоните си средно на всеки 12 минути, като над 40% от участниците признават, че проверяват телефона си още в първите пет минути след събуждане. Какви са последиците ли? Понижаване на концентрацията, тревожност, стрес и дори пристрастяване.

Именно това ме накара да направя нещо, което звучеше като да скочиш с бънджи без бънджи. Реших, че за една седмица ще изключа телефона и компютъра си и ще проведа един малък експеримент във вид на „дигитален детокс“. Да, трябваше да ходя на работа и да използвам компютър за работни цели, но въпреки това нямаше да имам достъп до виртуални търсачки, сайтове и социални медии. Дори си забраних да слушам музика на телефона. Планирах да си водя дневник през дните на детокс и след това да ги представя в сбита версия в „Под моста“. Ето какво се получи.

Един ден преди официалния старт на експеримента се обадих на семейството си, както и на приятели. Чувствах се като алкохолиците, на които скоро ще им спират алкохола. В последния момент се сетих за куп неща, които не бях направила, като например да довърша една статия за „Под моста“, която влачех от месеци. Освен това се чудех дали от експеримента ми щеше има някаква полза или дали изобщо щях да го изкарам докрай. Родителите ми не бяха във възторг. Много приятели се подхилваха на моите идеи. Колегите ми бяха любопитни, а аз бях просто тревожна като алкохолик, който скоро ще отказва алкохола. И това май вече го споменах.

Ден първи

Първият ден на експеримента е слънчев. Един от онези февруарски дни, които напомнят, че пролетта все някога ще дойде. Събуждам се, търся инстинктивно телефона си, няма го. Обличам се, тръгвам за работа и последното, което виждам, е изключеният телефон на бюрото, но няма място за изкушения. Това е само ден първи.

Отивайки към метрото, отново ми се иска да си взема телефона. Слънцето препича. Берлинската улица е празна. Красиво е някак и искам да го снимам. Питам се как ли е осъмнал Инстаграм без една снимка на някаква случайна и никому непозната улица в Берлин?!

На спирката на метрото се оглеждам, защото няма как да забия нос в телефона си. Не срещам ничий поглед. Ще ви прозвучи като клише, но отделете време да се загледате в хората по спирките. После няма да има нужда да гледате сериали за зомбита. Една и съща леко приведена поза, един и същи поглед, забит в телефона, едно и също безцелно плъзгане на пръст по екрана или непрестанно натискане. Млади, стари, всички. Не ви съдя. Аз съм същата.

Просто не днес.

Ден втори

Питали ли сте се някога какъв би бил животът без Youtube и всички подобни на него сайтове, в които можеш да си пуснеш по всяко време всяка една песен? Не? Ами няма да e яко.

На втория ден се принудих да слушам радио, защото ако продължавам да си пея, съвсем скоро ще остана без съквартиранти. Радиото е забавно – рядко знаеш коя песен ще пуснат, ако не броим комерсиалните радиостанции, които въртят актуалните хитове по 25 часа на денонощието. И все пак какъв е шансът точно сега да пуснат “The riddle” на Ник Кершоу, макар и по станция с евъргрийн песни. Ще ви отговоря отново – шансът е близо до нулата.

Вторият ден е малка катастрофа. Стресиран и сив. Не съм чула и една свястна песен от два дни и главата ми ще се пръсне. В обедната почивка не ми се излиза, защото дори нямам часовник. Усещам нетипична раздразнителност, а не са минали и два дни без смартфон. Понеже телефонът изпълнява толкова много и различни функции в делника, не мога да определя какво ми липсва най-много. Точно сега например – просто искам да напиша едно кратко съобщение на някого, за да кажа колко е трудно да правиш “дигитален детокс” през 2020-та. Но всъщност всичко, което мога действително да правя, е да пиша статия на лист хартия, знаейки, че другата седмица ще трябва да я транскрибирам на компютър. Ужасяващо е и колко изолиран се чувства човек, когато не си е разменил и една виртуална думичка с някого. Като че ли светът се върти с бясна скорост, но не и за теб, защото почти всички източници на информация просто ги няма. Тананикам си “Mister Lonely” на Ейкън и главата ме заболява още повече.

Ден трети

На третия ден нервите ми са пред пълен срив. На работа рядко слушаме радио, но сега няколко солидарни колеги пускат от време на време по някоя радиостанция. Вкъщи дори нямаме радио. Питам се – кога точно бях станала толкова зависима от интернет и всичко, свързано с него?! През последните дни без музика често се сещам за музикалните касети, които си купувахме преди, както и за уокмена, който нашите ми подариха за рождения ден в първи клас. Както и за факта, че в уокмена имаше касетка на „Антибиотика“, която после си пазех като скъп дар с години. Колко изпълнители тачите днес по същия начин, знаейки, че музиката им е много по-достъпна, отколкото беше преди?

Но да оставим музиката… Връзките с хората оценяваме по същия начин. Понякога отменяме срещи от мързел или защото нещо по-интересно се е появило на хоризонта. Често не си правим труда да се срещаме, защото можем „да си пишем“. Това е хубаво – все пак всеки един чат автоматично се превръща във виртуален архив на забавни разговори или най-ужасните флиртове в историята. От друга страна обаче писането далеч не може да замени атмосферата на личната комуникацията. Да не говорим пък колко послания остават или завинаги изгубени в мрежата, или стоят в основата на куп неразбирателства, нерви и разочарования. А най-лошото е, че чисто важни и интимни разговори започнаха да придобиват всекидневен характер. Всеки от нас поне веднъж е разисквал нещо лично във виртуалната мрежа и това е, подчертавам, МНОГО ГЛУПАВА ИДЕЯ.

На третия ден усещам, че човешкото отношение ми е залипсвало. Онова стопроцентово внимание, което сама не бях проявявала към друг човек от… Дори не искам да знам. Забелязвам колко изострени са сетивата ми в комуникацията с околните. Отново взех да обръщам внимание на хората около мен по пътя за работа, както и да се надявам, че никой не ме е описал като „момичето, което ме зяпаше странно в метрото“ в някой чат.

В петък вечер играя карти със съквартирантите ми. С радост си давам сметка, че лека-полека спирам да си търся трескаво телефона. Първите дни имах чувството, че са ми ампутирали крайник. Сега раната зараства. Вдъхновени от моя експеримент, останалите също са прибрали телефоните си от масата. Сега сме просто тук, играем карти, говорим си. Без разсейване, без слушане с половин ухо, без публикуване на снимки. И така, анонимно, в един берлински апартамент едни хора играят една игра на карти без претенции за една хубава вечер. И това всъщност никой не го вълнува освен нас.

И в това всъщност е смисълът.

Продължава на следващата страница

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Деница ДимитроваКак списанията и техните корици оцеляват по време на пандемия11.08.2020

Още от Под Моста

Деница ДимитроваПристрастяващата мистерия на „Отмяната“Кино