LIFE

Дневникът на един дигитален детокс – какво научих?

26.02.2020

Ден четвърти

Петък вечер не ми излиза от главата. Най-вече, защото си давам сметка, че много хубави моменти спират да са хубави, защото човек нито ги изживява напълно – нито ги оценява.

Голяма част от съвременните социални медии целят само едно – да показват постижения, успехи, красота, любов, спиращи дъха пътувания и т.н. От цялата работа забогатяват така наречените инфлуенсъри, докато нормалните хора често се чувстват все по-депресирани, защото смятат, че са на светлинни години от дефиницията за „успешен живот“.  Резултатите от едно проучване в Университета в Пенсилвания показват, че съществува връзка между редовната употреба на социални медии и развитието на негативни усещания като депресия, самота и изолираност. При участниците, които използвали по-интензивно социални медии, се наблюдавали значителни негативни промени в настроението и себеусещането. Не ви звучи непознато, нали?

Социалните медии ни дадоха ново средство за комуникация и забавления, но и създадоха цяла една култура на споделяне със свои неписани правила. В днешно време трябва да имаш перфектната фигура, перфектната работа, перфектния партньор, перфектната любов и най-вече – перфектната снимка. Да пътуваш много, да имаш различно мнение от масата, както и да си „готин“. А да си „готин“ е разтегливо понятие – от луди партита, през много лайкове или нестандартен стил. Рядко обаче се споменава фактът, че всичко това е резултат на доста усилена работа. На всеки му се иска успехът да дойде без ценоразпис, но да си го кажем честно – нито хубавата фигура, нито успешната работа или връзка ще дойдат, ако само висиш в социалните мрежи. Ако не си инфлуенсър, де.

Да, социалните медии ни помагат да творим и да изразяваме себе си чрез снимки, статуси, видеа, но от друга страна започнаха да подронват реалната ни преценка за света. Карат ни да искаме още и още преживявания, пари, придобивки, успехи и то постоянно. Като че ли, ако прекараш една петък вечер пред телевизора или не си празнувал Нова година в Дубай, съществуването ти е ад под небето. Животът обаче не е само сбор от епични моменти. В него има и загуби, издънки, грешки, разочарования, допълнителни часове работа, недоспиване, несправедливости както и много, ама много незначителни дни. И всичко това е нормално, а не повод да се чувстваш зле, докато гледаш статусите на хора, които „се наслаждават“ на живота, докато всъщност са имали един скучен ден и всичко, което искат, е да отидат у дома и да се наспят.

Трето, социалните мрежи размиха границата между обществена и лична сфера. През годините сама съм усещала, че понякога залитам в откровения, които нито са били преценени, нито нужни. И не съм сама. Кой не познава фейсбук албумите, пълни с хиляди снимки на новородени. Поведение, от което прабаба ми щеше да получи удар. Ами поверието за 40-тия ден? Аз лично нямам нищо против излиянията и снимките, защото така винаги вървя в крак с живота на роднини, приятели и добри познати, които са надалеч или които не съм виждала от години. Затова на драго сърце качвам и собствени снимки, но с времето едно подло гласче започна да ме притеснява. Ако споделя всичко, какво всъщност остава за мен? Кое е съкровено, ако всичко е на показ? Да споделяш е нещо прекрасно, както и много градивно, ако е поднесено интелигентно и с усет, но понякога животът се крие в интимността на някои моменти, в които споделяш време и душа, а не е останала и снимка…

Ден пети

Нямам информация за света навън, защото от пет дни не чета новини. Тоест коронавирусът може вече да върлува в Берлин, да е избухнала война, да са дошли извънземни и пак да са си заминали. Да не знам какво се случва, ме изнервя. Знанието е сила. Подпитвам колеги и съквартиранти, но никой не е очарован от ролята си на новинарска агенция, затова и информацията е непълна или неточна.

Днес чета „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексеевич. Пасва на настроението ми. Дава храна за размисъл. Хубаво ли е да знаеш всичко или е по-добре да бъдеш благословено неинформиран за потенциални световни ужаси? Не носи ли знанието само страдание? И всъщност нужно ли е да знаеш, ако така или иначе не можеш да промениш нищо – например конфликтите в Близкия изток или трагикомедията в Белия дом?

Някои новини са далечни, други ни засягат пряко, но често нямаме особен избор – дори в ситуации, в които мислим, че уж имаме такъв. Само фактът, че живеем в по-демократични страни не е гаранция за свобода на словото или обективна информация – пък дори и да я получаваме от много повече източници от преди. Именно фактът, че в днешно време сме засипани с толкова информация, прави нейното селектиране и приоритизиране още по-важно, но и много по-трудно. В днешния потоп от новини, мнения и коментари дори Ноевият ковчег изглежда като беззащитна лодка.

В този ред на мисли си давам сметка, че завися много от телефона си за получаване на информация, но не съм убедена, доколко успявам да бъда критична към нея. Често разчитам на телефона си и по въпроси, касаещи общата култура, защото „кой ти запомня в днешно време – попитай Гугъл“. И все пак има неща, които просто трябва да се знаят, понеже лежат в сърцевината на културата. Как бихме вървяли напред, ако не знаехме нищо за досегашните постижения или за опита, събран от човечеството във вид на история? Незнанието може да е благословия, но в повечето случаи завършва по-скоро трагикомично.

Отново се сещам за Белия дом.

Ден шести

Нищо хубаво не може да се очаква от понеделник. Събужда ме силният дъжд, който блъска яростно по прозореца ми. Шест сутринта е. Навън е още мрак. Стоя в тъмното и си представям, че съм в някоя праисторическа пещера. Тихо е, ако не броим дъжда. Не използвам телефона си за шести пореден ден. Започвам да разбирам защо хората преди са създавали митове и легенди. Като вали така и дори една история не можеш да публикуваш в Инстаграм, да споделиш, да информираш или да се надсмееш, ти се свива душата и започваш да измисляш собствени истории.

Когато бях дете, много обичах моментите, в които токът спираше. Не се случваше често, но беше блажено време. Токът спре нощно време, всички търсим свещи, а после задружно стоим в тъмното – мама, татко и аз и си говорим. Аз всъщност нямам какво много да кажа по вселенските въпроси, но не спирам да говоря, пък и сме тримата. Блажено време.

Хубаво е понякога човек да премахне всичко, което го разсейва и да поспре за миг, понеже светът без това се върти все по-бързо. Времето, онова, което англичанието наричат „quality time“ /“пълноценно време“/, с другите се сведе до минимум. И не защото не ги срещаме, а защото сме с тях, но често само тялом. Те с нас – също. Намаля и времето, което прекарваме със себе си, в слушане на собствените си мисли и идеи. Често просто няма време. Дотолкова сме свикнали да живеем във виртуалната общност, да сме свързани с всички и да имаме постоянен достъп до информация по всевъзможни теми, че да останеш сам със себе си, може да е доста самотно и предизвикателно занимание.

Нищо хубаво не може да се очаква от понеделник. Дъждът все така яростно вали. Шест и нещо е. Навън е още мрак. Отново стоя в праисторическата пещера. Не използвам телефона си за шести пореден ден. И дали защото в главата ми се въртят сцени от книгата „Чернобил“, или защото е толкова тихо, а навън се чува само яростта на дъжда, се чувствам като единствения човек на тази земя. И започвам да измислям истории.

Ден седми

На седмия ден, след като създал света и хората, Бог решил да си почине, а на седмия ден от моя експеримент аз съм на работа. Вторник е. Един от онези февруарски дни, в които имаш чувството, че пролетта никога повече няма да дойде. Ако трябва да съм честна, нямам търпение да си включа телефона в полунощ. Представям си го като някакво тържествено завръщане от изгнание.

Това, което ще открия, е, че животът всъщност си е вървял и без мен. Не е драматично, нормално е. Единствената притеснителна мисъл е, че човешките ни възприятия за време и спешност са се изменили. Кой ви се обажда всеки ден? Може би семейството, но аз например не се чувам всекидневно с приятели. Може би защото имам съквартиранти и с тях често се отнасяме в приказки. Освен това, ако някой не отговори на мое съобщение два-три дни, едва ли бих се притеснила ужасно. Пишеш го зает, на почивка, влюбен. Няма отначало да помислиш най-лошото само защото не ти е отговорил от два-три дни, нали? Ако изчезне за по-дълго ще се разтревожа, но какво бих направила? Ще звънна? Ще отида до тях? Ще се обадя в полицията? Съзнанието ми рядко стига по-надалеч в подобни сценарии.

Такива мисли обаче ми се въртяха в главата неведнъж през последните дни на детокс. Ако живеех сам-сама, бях в отпуск, правех дигитален детокс и вземех, че се споминех у дома, кой щеше да ме открие и по-важното – кога? Днешното западно общество е много по-различно от обществото преди, а хората са много по-индивидуалистично настроение. На изчезване са и любопитните съседки. Оставаме всеки с телефона си – винаги свързани, но дали?

Да мислиш за смърт и да си само на 26 сигурно идва от любовта към руските писатели фаталисти и, разбира се, е страшно преувеличено. По-страшно е всекидневното: уж влюбените двойки по кафетата, забили поглед в телефонния екран. Отсъстващите родители, които публикуват снимки с децата си, на които обаче почти не обръщат внимание. Бъдни вечер във Фейсбук. Внуците като мен, които уж са дошли отдалеч да видят баба си и дядо си, а всъщност не могат да прекарат и един следобед – без да се занимават с шибания телефон. От такива факти ме е страх, но всъщност най-вече ме е срам.

Епилог

След седем дни без смартфон и интернет прочетох 896 страници, взех един сертификат, необходим ми за работа, почти написах тази статия, започнах нов разказ, срещнах приятели и изживявах делника си по-концентрирано и по-осъзнато. Разбрах и нещо важно – колкото повече се дистанцираш от телефона си, толкова повече осъзнаваш, че всъщност не си сам. В метрото започнах да виждам много хора, които не стояха с нос, забучен в телефона си. Такива хора съществуват и не са малко, просто трябва да вдигнеш нос и да се огледаш.

Разбира се, подобен експеримент имаше и своите минуси – нямах почти никаква представа какво се случва в света, затова на два-три пъти доста се изложих в общи разговори. Освен това пропуснах евтини самолетни билети, няколко рождени дни и пренебрегнах собствената си майка, която през моето отсъствие беше прекарала тежък грип.

Не, след експеримента не захвърлих и няма да захвърля телефона си, но е крайно време да поема контрола над неговия контрол в живота ми. И ето какви са резултати от моя експеримент, събрани в скромно резюме и без претенции за изпипана научна работа:

  • Една история в социалните медии по-малко е винаги по-добре от една история в повече
  • Съмнявай се във всичко – от новините в интернет до запознанствата онлайн
  • Научи се да уважаваш времето на другите и най-вече своето собствено
  • Един лайк – инфлуенсър не прави, както и никоя „слава“ в социалните мрежи не трае дълго
  • Не си поставяй цена според мнението на хора, за които използването на социални медии е като храненето в Макдоналдс
  • Не се сравнявай.
  • Не се преструвай. За душата няма подходящ филтър.
  • Срещу виртуалната депресия помага… работа, работа и пак работа.
  • Очите и душата са най-добрата камера. Запази някои моменти само за себе си.
  • Живей така, сякаш утре няма да имаш интернет.

И повярвай ми – от това не се умира.

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Калоян ГуглевСимволът на мира, роден от диктатура – Volkswagen Beetle03.09.2019

Още от Под Моста

Анна-Мария ПоповаМузика по време на карантина – онлайн уроци от RockShoolОбразование