„Океанът в края на пътя“ – Нийл Геймън

12.08.2013

175915_bПо принцип гледам да не чета рецензии за книга, за която със сигурност ще пиша. Поставят ми някакви очаквания, които евентуално, подсъзнателно, могат да повлияят на собственото ми мнение. В случая обаче не успях да се опазя и се прецаках сам. Защото почти нищо от няколкото ревюта, които прочетох, не се припокри със собствените ми виждания за „Океанът в края на пътя“, а мненията на други хора донякъде развалиха удоволствието ми от романа. Не ме разбирайте погрешно, като бесен фен на Геймън също харесах книгата. Но като че ли не толкова, колкото трябваше.

Вижте още: „Никога, никъде, никой“ – най-страхотния роман на Геймън

Историята започва,  когато безименен мъж на средна възраст отива до родното си градче, някъде из забутаните части на Великобритания. Внезапно, дори без самият той да знае как, се озовава в малкото патешко вирче на края на селския път. И тогава спомените от времето, когато е бил на седем, започват да се връщат толкова ясно, че все едно са станали вчера. Спомня си как всичко започва със странни и необясними случки – сънищата се сбъдват, а пари започват да валят от никъде . А после идва самоубийството на копача на опали, който намират на края на селския път. Там нашият невръстен герой за пръв път се среща с единадесетгодишната Лети Хемпсток, един от тримата членове, наред с баба си и майка си, на нещо като всемогъщо, безсмъртно семейство от полу-богове-чародеи – и автора не знае точно какво. И тогава Лети решава да заведе новия си приятел на място, което едновременно е и не е нашият свят. При едно условие – че в никакъв случай няма да пуска ръката й. Но когато двамата срещат древното огромно и злонамерено платнено създание, отговорно за странните случки в градчето, нашият герой се стряска и пуска ръката на Лети. А това променя всичко.

Вижте още: За  щастие, Млякото!, страхотна детска книжка на Геймъ

Не знам до колко успешно успях да ви щрихирам историята на романа, но ако прочетете книгата ще видите, че е доста трудна за обяснение. Тя е твърде абстрактна и метафорична, за да може да се опише. За мен това е един от двата минуса на книгата. „Океанът в края на пътя“ се води роман за възрастни. И от автора, и от критиците, и от хората, които са я чели. Но не и от мен. Или поне не точно. Защото ми стана пределно ясно, че почти всичко, което се случва между редовете са скрити метафори. Метафори за израстването, приятелството, грешките, които правим, болките ни и това, което е вътре в нас. Но лично аз не успях да почувствам тези метафори близки до себе си. Не винаги успявах да видя какво точно се опитва да ми каже книгата, да достигна до дълбочината й и да разбера с яснота това, което крие Нийл Геймън под думите си. Абстрактността на книгата е едновременно най-големият й чар, но и най-големият й недостатък. Странното семейство Хемпсток, безбройните фентъзи и фантастични моменти, необяснени и странни до степен последния сезон на Doctor Who (в който Геймън има написан епизод), Океанът и разбирането на Яйцето и Розата… Сигурен съм, че всичко това има изключително дълбок и проницателен смисъл, който очевидно повечето хора са докоснали, но за чието разбиране явно собственият ми интелектуален капацитет не успя да достигне.
Neil_Gaiman_novel_The_Ocean_at_the_End_of_the_Lane_to_become_a_Radio_4_Book_at_Bedtime
Другият минус отново е свързан с това, че тази книга се води „книга за възрастни“. Главният герой е седем- годишно дете и колкото и да се опитват разни ревюиращи да ми обяснят, че това е умишлено така, аз отново не успях да почувствам сериозния тон през погледа на малкото момче. Това наричам „синдрома на Играта на Ендър“. Също като тук, в Ендър главните герои са невръстни деца, обикновено в предучилищната, а в най-добрия случай до 3-ти клас, които в никакъв случай не се държат като за възрастта си. Преспективата на обикновено дете, което на 7 е прочело десетки книги, разсъждава почти като голям, оправя се напълно само и е интелигентно, силно и решително почти като възрастен, но много по-наивно, не ми се понрави. Наскоро имах възможността да общувам с едно симпатично и умно 7-годишно момченце. И да, повярвайте ми – 7-годишните със сигурност не се държат и не разсъждават като главния герой в „Океана в края на пътя“. Именно затова не успях да почувствам книгата като „роман за възрастни“. Странното е, обаче, че и в никакъв случай не мога да я нарека „детска книга“.

Нарочно оставих минусите в началото, за да не оставате с погрешното впечатление, че книгата не ми харесва. Защото въпреки объркването ми с всякакви „абстрактни неща“ и раздразнението ми от неадекватното за 7-годишен, поведение на главния герой, този роман си остава страхотен. В него виждаме типичния Нийл Геймън, при това в най-добрата му форма. Действието е стегнато и бързо, книгата се чете за броени часове и не те пуска до последната страница. А стилът, ех, стилът си остава отново най-силният коз на майстора. Дори на български е изящен и красив, семпъл и елегантен. Удволствие е да препускаш между редовете, написани под перото на Геймън. Без излишни думи, без излишна натруфеност и префърцуненост. Истинска красота.
ocean-boy
Самото четене на „Океанът в края на пътя“ ми донесе всичко, което искам от един добър роман – увлекателност, вълнение и емоции. Защото тази книга, при  всичките си минуси, няма как да ви остави безразлични. Кара те да се радваш или пък да се смееш  и да се страхуваш. В нея има от всяка емоция по малко. Романът е сантиментална носталгия по детството. Искрен и приказен. Откровен и вълшебен. А в следващия момент е зловещ и депресиращ. Страшен до отчаяние. „Океанът в края на пътя“ е една приказно-вълшебна хорър приказка. Каквото и да означава това. Ще се хареса на всички фенове на жанра и автора. Независимо от възрастта им. Но все пак ми се иска един ден отново да прочета история, написана от Нийл Геймън, в която главните герои да са възрастни, зрели хора. А не, в която 7-годишните се правят на такива.

Оценка: 8/10

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Димитър Панайотов"Никога, никъде, никой" - Нийл Геймън26.05.2013

Още от Под Моста

българската музика през септември
Момчил РусевКакво се случи в българската музика през септември?Музика