Гери Турийска между ноти и приказки

Гери Турийска – официален представител на слънцето за България, ме посреща с широка и топла усмивка. Лекото притеснение, събрало се в петите ми, започва да се изпарява, за да даде път на изгряващата словесна дъга. За какво си говорихме и кога ще си ушие рокля сама, четете тук:

Гери Турийска между ноти и приказки

Под Моста: Занимавала си се с радио, как започна всичко?

Гери Турийска: Аз първо се занимавах с музикалната телевизия ММ преди да пусне кепенци. Там бях три години изпълнителен продуцент на следобедния блок, който беше три часа на живо, точно след като Роро (Бог да го прости) напусна, застъпих реално на негово място, с нови водещи.

Товa беше първата ми работа и беше много интересно и трудно едновременно, защото се оказа, че аз трябва да ръководя един екип от 15 човека, да ги координирам и да следя тричасов ефир на живо, с трима водещи, които са нови и също за първи път се занимават с това. Прекарвах там над 12 часа на ден и беше много интересно, научих много неща, но се оказа, че за нищо друго не ми остава време, освен да правя това.

В момента, в който телевизия ММ приключи, ми се обади Ана-Мария Тонкова от БГ радио, която тогава беше музикален-директор, и ме покани да се влея в редиците на БГ радио. В началото изобщо нямаше идея какво точно ще правя, освен че ще работя за тях. Минаха един-два месеца на обучение, докато ме научат как се работи в радио, защото там разликата е, че нямаш екип, всичко си правиш сам.

Тази работа ми беше много приятна – първо защото не ми отнемаше много време, към 4 часа горе-долу прекарвах в радиото на ден и беше точно обратното на телевизията – едно спокойствие, ако имах някакви конфликти, те бяха вътрешни мои (смее се) , не с никой друг. Изкарах 5 години в БГ радио, след което излязох в майчинство и пътищата ни се разделиха по естествен начин, тъй като с Пощенска кутия за приказки ми се развиха така нещата, че зае цялото ми ежедневие.

ПМ: А не си учила нещо, свързано с радио, телевизия…?

Г.: Нищо не съм учила. Аз съм шивачка по образование. След като завърших Текстилния техникум, бях пет години кандидат-студент. Кандидатствах българска филология, немска филология, журналистика и два пъти драматургия в НАТФИЗ и никъде не ме искаха.

Образователната система ме отхвърляше година след година и най-смешното, че всеки път, когато някой не ме взимаше някъде, в някой универститет, а аз имах огромно желание да уча, реализирах някой свой проект, свързан с това, което съм искала да уча.

Издадох книга, бях отговорен редактор на списание, работата ми в ММ и после в БГ радио. С практиката мисля научих достатъчно.

ПМ: Трудно ли премина от човек „зад пулта“ към светлините на прожектора?

Г.: Да, беше ми трудно, имайки предвид моята група Рубикуб. Трудно си беше, защото имах някаква много особена сценична треска в началото с бандата, докато зад микрофона в радиото никога не съм изпитвала такова нещо, въпреки че са ме слушали страшно много хора наведнъж.

Ако се замисля за това колко хора ме слушат в момента, а на сцената пред 50 човека ми е било много по-трудно, но това с времето мина. Много ми помогна и „ХаХаХа ИмПро Театър“. Изкарах един курс при тях и разбрах всъщност, че няма грешка, от която да не можеш да излезеш в своя полза.

Всяка една ситуация, която ти се струва стресова или негативна на сцената, която е непредвидена, можеш да я обърнеш в своя полза, така че да направиш смешка, така че хората да се изкефят на този гаф. Така че в момента, в който осъзнах това нещо, започна да ми става все по-лесно и по-лесно и с опита съвсем изчезна.

 

ПМ: А сега имаш ли такива притеснения?

Г.: Не, на Кутията никога не съм имала сценична треска. Само с музиката, защото може би не съм се чувствала никога сто процента уверена в това, което правя. Даже басистът, с когото свирим, Веселин Веселинов Еко ми каза скоро: Тъкмо се научи да пееш и спряхме да свирим. (смее се)

След като родих Аника повече време ми отнема да се позавъртам вкъщи и Кутията набра скорост, и така групата остана на заден план. Сега от зимата на 2016г. пак започнахме да свирим от време на време, направихме два много готини концерта, заедно със Стефан Вълдобрев. Май се завръщаме, ама не съм сигурна.

ПМ: Кога и как се зароди идеята за Рубикуб?

Г.: 2010г. с Кутията тръгнаха двата проекта едновременно. Ти не можеш с едно нещо? Е, не. Никога не съм могла, не ми е интересно с едно (смее се), но аз пиша текстове на песни от 2000г., от 17-годишна, и съм работила за почти всички поп и рок изпълнители и покрай писането на песни през годините, диктофонът ми започна да се задръства и с мелодии, които съм измисляла, но се оказах много привързаха към тях, не исках да ги давам на други изпълнители и те си отлежаваха. През 2010г.реших, че е време май аз да си ги изпея.

ПМ: Текстописец, певица и разказвач на приказки, какво те вдъхновява и ражда творческите ти хрумки?

Г.: Всичко. Според мен всичко наоколо може да те вдъхнови, стига да се настроиш на тази вълна. Примерно има много творци, независимо от коя сфера на изкуството, с които съм си говорила и казват: Тук нищо не ме вдъхновява в България, трябва да отида едва ли не в Индия, за да ми дойде идея.

Това никога не съм го разбирала. Един фас на улицата може да те подтикне да си въобразиш какви ли не истории, да те провокира и да ти даде вдъхновение. Кой го е хвърлил там тоя фас? Ама къде е отивал? Среща ли е имал? А тя дошла ли е, не е ли дошла? Какво са си казали? От един фас може да тръгнат много неща.

ПМ: Успяваш ли да намериш баланс между всички дейности, с които си се захванала?

Г.: Не! (смее се) Няма баланс, има добра организация на времето през деня. Винаги нещо изостава, винаги то е можело да се случи по-добре, но човек не трябва да се напряга от тези неща, особено когато има амбицията да носи няколко дини под мишница.

ПМ: Сред толкова много поприща няма как да не срещеш перипетии, какво те разочарова и от какво се страхуваш?

Г.: Много ми е трудно да ти отговоря на този въпрос, защото мисля, че съм такъв характер, че дори някакви негативни неща и спънки да ми се предлагат по пътя, не им обръщам много внимание, какво остава да ги запомням.

Пазя си капацитета в русата глава за друг тип неща. Не съм злопаметна изобщо, не мога да се сърдя на хора. Не мога даже да се сетя за някакъв пример да ти дам. Нищо не ме притеснява.

ПМ: А кое те „дърпа“ напред?

Г.: Ще цитирам, ох, кой беше, Хю Джакман, мисля че, в едно негово слово, когато взимаше награда, в което казва, че най-голямата му мотивация в живота е самият той след 10 години.

ПМ: Липсва ли ти някое предишно амплоа, хванало прах?

Г.: Мисля, че всичко съм си реализирала. Нищо не ми липсва. Ако нещо е отпаднало във времето, то е било изчерпано и нямам носталгични чувства.

Понякога ми се иска да си купя един плат и да си ушия сама рокля, но това не означава, че не може да се случи. Не съм го решила, не съм го направила.

ПМ: Пощенската кутия за приказки се радва на огромно внимане и дори обич от публиката, как изглежда тя в очите на своя създател?

Г.: Изглежда като нещо, което тепърва започва в моите очи, защото се разви до етап, в който вече не мислим дали някой ще дойде, дали го правим като хората. Вече всичко е установено, спокойни сме на тази тема.

Екипът ми започна да става все по-голям и съответно ресурсът да развиваме Пощенска кутия за приказки става все по-интересен. Сега си пускаме сайта. Има много естествени продължения на Кутията – издателството е едно от тях. От две години издаваме книги на дебютанти, на автори от Пощенската кутия.

Сега някои от текстовете ги преработваме за театрална сцена, т.е. материалът, който сме натрупали конкретно – разкази на нашия автор Георги Иванов, който е професионален писател и е бил сценарист на „Под прикритие“, „Стъклен дом“, на много тв проекти като „Революция Z”. Той пише редовно на Пощенска кутия за приказки и сега е събрал пет свои истории, които са били четени, и ги е направил на моноспектакъл, който ще бъде изигран от Александър Сано. В момента тече техническата подготовка за спектакъла, а лятото ще се репетира самият текст. Живот и здраве, към края на годината, би трябвало вече да е станал факт.

Имаме и други такива идеи за театрални неща, които да произлязат от Кутията, така че това е нейно ествествено продължение, пак е под нашата шапка, но се развива в други посоки.

ПМ: Пишеш ли още или преобладава четенето?

Г.: Последните години преобладава четенето, със сигурност, но от време на време се ражда и нещо в моята глава. Пиша си все още текстове за песни, пиша поезия, много рядко, но продължавам.

Оказа се, че в блога ми има над 600 произведения и май е време да ги събера в една книга. Не всичките, спокойно. Това няма да е тритомник. Мисля да събера около 60-ина от тях и да се самоиздам, в крайна сметка си имам издателство, мога да си пусна и една моя книга. Така че е почти готова, като селекция почти съм я завършила. Аз това го казвам на всяко интервю в последните пет години, че ще издам стихосбирка, но мисля, че вече е така.

ПМ: Какво (освен писма) чете Гери Турийска?

Г.: Чете детски приказки на Аника, освен писма, чете и Facebook feed-a си.

ПМ: Каква музика слуша?

Г.: Напоследък съм на някаква trip hop вълна, малко по-инструментални и отнесени неща ми се слушат, но с удоволствие бих отишла на концерта на Depeche mode, който предстои тук в района наблизо, май в Румъния. Много ми се ходи на Foo Fighters. Бях на доста големи и готини концерти в последно време и малко съм се наситила, особено след като преди 2 години гледахме Дейвид Гилмор от Pink Floyd в Пула, Хърватия. Мисля, че вече няма какво да ме изненада и да видя и да чуя, което да ме впечатли чак толкова. Но аз страшно много обичам музиката и без музика не мога.

ПМ: А каква е музиката, която правиш, как я определяш?

Г.: Като comedy pop с джаз и народна музика и малко лезгинка* има в нея. Някаква много смесена работа е. Аз обичам тези автори-изпълнители жени, които са бардове с китара и вместо да имат стандартната структура – куплет, бридж, припев, могат да ти разкажат една цяла история в песен, като Ani DiFranco например, която ми е много любима.

Напълно акустично, понякога има нещо повече от китара и глас, но ще ми се да не ни е толкова важно какъв е стилът и какъв е жанрът, просто ако нещо ни харесва, ни харесва и това е. Иначе с Ясен, моят съпруг, също имаме един проект, който е малко по-електронен, по-трип хоп, и аз не знам как, някаква пак смесица от стилове, но в тази посока, който също е много интересен и се надявам да види бял свят скоро, защото сме натрупали материал.

ПМ: В едно свое интервю казваш, че си почитател на Камен Донев и за това му посвещаваш песента „За мен роден си“, но във финалния ѝ вид липсва частта: „Камен Донев, Камен Донев и да бягаш ще те гоня“? Избяга ли Камен Донев, че го няма?

Г.: Тази песен, като я направихме, точно беше излязъл големият му спектакъл в зала 1 на НДК и аз се смях, както никога не съм се смяла в живота си и реших, че ще му посветя едно парче. Имах музата да му изкажа своето читателско вдъхновение, но в крайна сметка сменихме припева, махнахме му името.

Идеята, на това което правим, винаги е била всички да са доволни и щастливи, да няма никакво напрежение, да няма никой, който остава с тежки чувства от взаимната ни работа. За това, за да предотвратя подобна случка – махнахме името. Ние сме си я свирали на концерти с неговото име вътре и хората са си я запомнили, така че от време на време си я изпяваме, както е била в оригинал.

ПМ: Откриваш ли себе си в някое друго изкуство?

Г.: За мен всички изкуства са една и съща енергия, въпросът е ти как ще им предадеш форма. Според мен да нарисуваш една картина или да напишеш едно парче, е едно и също. Въпросът е как си канализираш енергията. Така че нито едно изкуство не ми е чуждо. Всичко би ми било интересно в даден момент да го направя.

ПМ: Досега откривахме коя е Гери Турийска, кажи ни – коя не е?

Г.: Коя не е… Оказа се, че не съм коментатор на телевизионно предаване. След краткия ми опит във Vip Brother, в който бяхме поканени заедно с Димитър Калбуров да коментираме в началото на последния сезон, бързичко след три предавания разбрахме, че не ставаме за тая работа.

Прекалено сме позитивни, много търсим доброто в отношението между хората. Първо ми е трудно да кажа нещо лошо за някого, второ – лошото ми отнема повече енергия, отколкото да бъда добър човек. Трябва да се напъна, ще се напрегна, ще ме заболи главата, нищо добро, ще ми избие пъпка някъде, не ставам за тази работа, не ставам за професия коментатор.

ПМ: Какво никога не те питат, а искаш да разкажеш?

Г.: Ами реално журналистите, когато правят интервю, и от своя опит го казвам, защото и аз съм правила много интервюта, изхождат от информацията, която им се предлага в публичното пространство.

Моят бивш приятел Васко Катинчаров, който с години прави предаването Фрактура, винаги е правил много интересни интервюта за мен, защото задаваше на музикантите въпроси, които те наистина не са от тези, на които те са отговаряли хиляда пъти и от него съм се учила много по този въпрос. Примерно как ако сега се върнеш в миналото, 10 год. назад, и срещнеш себе си, какъв съвет би си дал на себе си. Ето такива неща, които провокират въображението, така че аз се кефя на подобен тип въпроси.

ПМ: Ето, ще ти задам…

Г.: (Смее се) Връщаш ми го нали, знаех си, че така ще стане. Добре, чакай да помисля. Преди 10 години съм била на 22г. О, боже, мило Герганче, щях да си кажа. Ти нормална ли си, бе? Изглеждаш супер добре, изобщо не си дебела. Изобщо прави каквото си искаш, не се съобразявай с никого, какво си се хванала тук да живееш живота на някой друг спрямо неговите разбирания и схващания. Имаш всичко, което ти трябва, в главата ти е. Всичко ще бъде наред, малко по-спокойно. Няма проблем. Това бих си казала, бих се успокоила.

ПМ: А какво би казала на 10-години по-голямото теб?

Г.: Зависи къде ще се хвана. Ако се хвана в някаква приятна за мен представа, бих си казала евала, защото човек има нужда да си го казва сам на себе си, да се потупа по рамото. Ако нещо не ми хареса, да, ще си имаме неприятен разговор.

ПМ: Като какъв сладкиш се определяш?

Г.: Тортите Гараш на Ясен Зердев.

Музиката е… животът.

Да пишеш означава… че се забавляваш.

Усмихвам се… винаги.

Искам… почивка.

Обичам… Аника.

И като за финал:

ПМ: Ние сме Под моста, ти къде си?

Г.: Като ми кажеш Под моста, се сещам за Радио-кафе едно време. Това беше много хубав период от клубния живот на София и сме си изкарвали страшно много време с любими мои приятели там. Липсва ми това място. Точно и конкретно Радио-кафе и това настроение. Понякога съм там, връщам се. Пък сега в момента къде съм? Сега съм в студиото, имам уиски, кола и бисквити.

22 април – клуб Грамофон (София) Пощенска кутия за приказки представя Димитър Калбуров – Best of

23 – клуб Библиотека (Пловдив) Пощенска кутия за приказки представя Димитър Калбуров – Best of 

*бърз темпераментен танц в двувременен такт 2/4 или 6/8, разпространен е главно сред планинските народи на Кавказ. (бел.ред.)

Емилия Илиева
е студент по журналистика в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Интересува се от европейско кино, пътешествия, музика и кулинария. Мечтае да издаде стихосбирка за деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to