Истории от „Олтарът“ – сборник с разкази

oltaryt

Не очаквай очакваното или моят първи сблъсък със сборника на Иван Костадинов

Зад това скромно книжле от 167 страници, публикувано от изд. къща „Гаяна“, ще намерите скромни като количество (едва шест!) разкази, но това, което със сигурност ще породят у вас, е една огромна амалгама от емоции, размисли, заключения и дори преоткриване на светогледи.

Сборникът не е обвързан концептуално. Или поне не на пръв поглед. Творбите в него са разнородни жанрово, стилово и дори тематично. Има обаче една обединяваща рамка. И това е сериозността, с която са ангажирани текстовете към нас като човешки същества.

Иван Костадинов залага на един много интересен подход, а именно задълбаването в душевността на читателя, посредством реалистичните (дори когато са чисто фентъзийни) персонажи, които ни хвърлят в онова състояние на самоосъзнаване.

Странно е. В разказите няма кой знае колко насилие и бруталност. Въпреки това от тях ни побиват тръпки. Тук не става въпрос за ужасяващ хорър с чудовища, а по-скоро за задълбаване в тайнствата на вселената. В мистиката на това, което ни е оставило като наследство древното, в енигматичните обятия на непознатото. В света, в самите нас, в миналото, в бъдещето и в настоящето – всичко преплетено в едно. Ето защо и докато четем книгата, ние доброволно лягаме на жертвен олтар. Където ще бъдем разпокъсани, а от нас ще излезе една нова същност. Тази, която историите са провокирали да се покаже.

Сборникът започва с разказът „Рождество“. Допускали ли сте някога, че Бог Отец, син и Свети Дух могат да бъдат в противовес помежду си? Изключително интересна концепция, която разбива Светата Троица на отделните й компоненти и я приближава до земното. Бащата и синът в спор. Защо трябва да бъдем спасени ние – хората? Нещо толкова значимо за милиарди истински вярващи през вековете люде, представено като ожесточена кавга. В рамките на този разказ можем да видим най-добре и „страстите Христови“ и „блудният син“. И макар 2000 години по-късно да знаем какъв е бил краят на, да я наречем дискусията, макар че авторът я представя много умело чрез монолог – е интересно да почувстваме божественото близко до нас. Като емоционален заряд…Новороденото отвори очи за пръв път. Огледа се, взря се в родителите си, в света. И проплака…“

„Инстинкти“ е фентъзи разказ, който ни запознава със сериозната тема за войната и начинът, по който тя набира своите оръдия. По-изключително колоритен и емоционално въздействащ начин, читателят се сблъсква с тези отвратителни човешки черти – експлоатиране и манипулиране. Тук виждаме една стряскаща и изключително тъжна миниатюра на човечеството и неговите методики – да подчинява и променя според нуждите си дивото. Зверовете не са съвсем зверове и ние не доминираме съвсем над тях. И колкото и да се опитваме, накрая се хващаме в собствените си капани. Краят, ознаменуван с важното решение на главния персонаж, е толкова нестандартен, че ще остави белег във вас завинаги.

„Синът на дракона“ е другият фентъзи разказ, в който лично аз открих и първия минус на сборника. Заглавието е излишен спойлер и макар с текста читателят да се досеща за какво иде реч, все пак тук се губи част от тръпката. При все това, раздразнението ви ще се изпари на мига, в който прочетете първата страница. В тази творба ставаме свидетели на това колко изкусен разказвач е Иван Костадинов. Мисля, че това е едно от предимствата му, което ще го изстрелва занапред по върховете на родната литература. Смяната на гледната точка и предаването на действието посредством персонажите е трудоемка работа, с която авторът рискува да развали целия разказ. В „Синът на дракона“ тази методика е изпълнена чудесно. Спомага за запознаването на читателя с емоциите на ключовите лица. Още една изненада – авторът предлага свой уникален подход за разчупване на действието. Подход, който ще видим и по-нататък. Иначе темата на творбата е болезнена – и ни кара да се замислим върху някои неща – като толеранс, зачитане на памет и взаимотношения. И не на последно място. Благодаря на автора за това, че напомни колко студени, гадни и (не мога да си кривя душата) прости могат да бъдат иначе красивите и грациозни елфи.

И докато предният разказ ни е хвърлил в дебрите на гнева, „Завръщане“ е този, който ще удави очите ни във влага. Точно той разкъсва душите, събуждайки неподозирана емпатия към ситуация, която не ни е далечна. Главната героиня е поставена пред сериозно изпитание – дали може да прости. В рамките на тринадесет страници ще получим отговорът.

altar2

„Олтарът“. Не съм сигурен, че съм чел по-въздействащ разказ. Разказът започва с два много интересни цитати за приятелството – на Аристотел – „Приятелството е една душа в две тела“, а другият на Ричард Бах – „Не се плаши, ако трябва да се сбогуваш. За да има нови срещи, първо трябва да има сбогуване. А щом сте приятели, непременно ще се срещнете, било след броени мигове или след няколко живота”… Бъдете сигурни в едно, добри са като за начало, но няма да ви подготвят и на един процент за това, което предстои да прочетете.

Замисляме ли се, когато даваме обещание на близък човек. Не става въпрос само за отговорността, която поемаме към този човек, но и за самите нас – за това до колко можем да бъдем сериозни личности, стоящи зад думата си. Замислих се, че ние хората, никога не се замисляме за предполагаемата цена, която винаги (ама наистина винаги!) се налага да платим. Тази цена може да е сладка или да е горчива, но със сигурност ни поставя в дилеми. Нашите души винаги са на кръстопът и винаги, поемайки в дадена посока, се налага да оставим нещо назад – семейство, дом, занимания. Безвъзвратно.

Има ли нещо по-силно от приятелството? Някои биха казали – смъртта, която го разбива. „Олтарът“ ни показва, че приятелството е отвъд нашето измерение. И ни кара да помислим кое е способно да ни свърже с човек до такава степен, че присъствието му винаги да е с нас. Дори, когато е далече. Дори, когато е отвъд този свят.

avtor

Тази творба ще ви върне назад – към древното и непознатото, откъдето извират корените на човешкото. Тази творба ще ви преобрази.

„Чакалнята“ е финалният разказ на сборника, който побира в себе си всички останали и разгръща досега породените мисли в нови хоризонти и предели. За него само ще кажа, че не сте си и помисляли, че ще прочетете толкова оригинална идея.

В началото споделих, че не съм очаквал – очакваното, защото макар и да харесвам остросюжетната литература, дори не подозирах, че точно тази книга ще увеличи възприятията ми. Да, фентъзито и магическият реализъм са жанрове, които са богата почва за истории и сюжети. А „Олтарът“ е книгата, която ги разгръща още повече. И ни показва, че за хубавата литература, няма ограничения и лимити.

Делиян Маринов

е на 25 години и е дипломиран политолог. Интересува се най-много от литература, музика, кино и пътувания. Има издадени три фентъзи романа.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to