Из приключенията на Железноръкия воин

09.01.2017

Роман от Мирослав Петров

Какво по-подходящо време за четене на приказна творба от зимния сезон?! Аз лично, когато паднат снеговете и задуха лютият северен вятър, предпочитам да се потопя в някоя приключенска творба, която ме води далеч във времето и пространството. Към земи на храбри бойци, страховити чудовища и безмерни подвизи, които хората си разказват вечер около огъня.

Жанрът историческо фентъзи, макар и масово търсен на запад и широко популярен сред почитателите на остросюжетната литература, у нас все още не е толкова известен. Не само откъм преводни, но и откъм родни, авторски заглавия.

Ето защо бях искрено изненадан, когато разбрах за втората самостоятелна книга на Мирослав Петров, носеща името „Сказание за Железноръкия воин“. С историческите фентъзита се сблъсках за първи път, четейки „Капан за Върколаци“ на М.Д. Лаклън и, без да си кривя душата, ще кажа, че това е книга, която сериозно вдигна летвата. Защото едно е, когато авторът създава собствен и идентичен свят, където има доста свобода, а съвсем друго е, когато създава магическа история в нашия собствен, при това със сюжет, който се развива назад в миналото. При писането на такива творби най-важното е човек наистина да е запознат с историята, културно, географски и въобще… всякак.

Затова и романът на Лаклън ме беше грабнал. Още повече, защото се развиваше в скандинавските земи и намесваше историята на викингите. Докато четях „Капан за Върколаци“ преди години, си мечтаех да се появи и български фентъзи роман, чието действие да ни отведе обратно по родните земи, по времето на хановете, защото лично смятам, че това са едни от най-епичните времена за нас като народ.

Това беше и причината, която ме накара да разгърна „Сказание за Железноръкия воин“ още в момента, в който получих книгата, лично подписана от автора.

Кой е този железнорък воин? И какво разказва за неговите житие и битие сказанието?

Това е книга, която още с първите страници ще ви отведе в древните земи на Първото българско царство, разтърсвани от копитата на храбрите и достолепни прабългари, предвождани от самия кан-сюбиги Аспарух.

Още в началото ми направи силно впечатление фактът, че главни лица в сюжета не са конкретни известни личности от миналото. Тъкмо обратното. Историческото в „Сказанието…“ е отнесено към териториите, бита на древните хора и събитията, случващи се по онова време, но не и към определени, доказано съществуващи образи.

Ето защо Алдомир е художествен образ, който обаче в себе си съчетава всичко характерно за предците ни. Героят е мистичен и в това е неговият най-голям чар. Възможно е той да е съществувал, възможно е и да не е. А освен това е възможно да е имало и много такива като него. Точно защото той в самото си естество не е някой конкретен, а напротив – най-обикновен воин на служба при владетеля, който изпълнява различни мисии и се впуска в интересни пътешествия.

„Но нали за туй се раждаха хората на тази земя – да се борят, да ѝ служат, да носят със себе си добро и надежда…“

Това определено е книга, която ще запали във вас искрата към родната история. Всички места и територии като Побитите камъни, Никополис, Агатопол и още, и още, за които дори не подозирате, че са съществували и че се намират в близост до вас, ще ви накарат да задълбаете в българската история. Ще се запознаете с древни божества като Залмоксис и ще преоткриете много нови и интересни неща за траките и други племена, населявали земите ни.

Направи ми силно впечатление колко много факти използва Мирослав Петров и как умело ги преплита в сюжета. Почти на всяка страница има бележки, които дават допълнителна информация на читателя по начин, който може само да обогати общата му култура. Бих казал също, че тази книга ме направи и още повече горд, показвайки ми огромното културно богатство, стоящо зад националността ми.

Къде беше магическото и фентъзийното?

Самодивите!

Не вярвам да има човек, който да не е чувал за непокорните жени-воини, присъстващи в толкова много митологии под една или друга форма. В „Сказанието…“ те взимат ключова роля и са разгледани доста обстойно. При това толкова аргументирано, че имаше моменти, в които се питах – измислица ли са, или наистина са съществували…

Освен тях – другото нереалистично, което авторът е вградил в историята, са – магическите предмети и предсказанията. Но те са толкова деликтано включени в сюжета, че отново се вплитат с реалното и отново създават чувството за една възможна реалност. А лично за мен това е най-важното за творбите от този сорт. Магическото, чуждото – да не е крайно, а деликатно. Загатнато. На границата между възможната и невъзможната реалност. Ето защо и този роман ме грабна, макар да имаше и някои неща, които не ми допаднаха.

Едно, от които беше, че до някаква степен беше наивистичен. Доброто и злото бяха ясно разграничени, а героите, носещи ги, не лавираха между двете състояния, а бяха в едно константно положение. Това до някаква степен ме разочарова, тъй като смятам, че в един сюжет трябва да има по-сложни и лавиращи персонажи. Със сигурност обаче това не е минус за творбата. Тъкмо напротив. Сега, няколко седмици след прочита, осъзнавам, че написана по този начин „Сказание за Железноръкия воин“ е подходяща повече за юноши и млади читатели, които и принципно са повече запалени по фентъзи литературата. Защото във фентъзито има едно ясно деление – Толкин и Дж. Мартин. Идеалистичните образи и антигероите. „Сказанието…“ се доближава повече до Толкин. До чистите персонажи. Онези с идеалите и ценностите, а не онези, чиято душа е раздирана от съмнения и противоречия.

Затова може да се каже, че книгата на Мирослав Петров е способна да върне човек към доброто, към морала, дълга и всички онези качества, присъщи за чистите вътрешно хора, които са искрени и всеотдайни. Които се отдават на различни каузи и се борят.

„Както топлината на пламъците сгрява замръзналото тяло, така и светлината, която носи в себе си човек, се предава на другите…“

„Сказание за Железноръкия воин“ е разделена на девет глави. Девет приключения, които тестват както физическите умения, така и психическата устойчивост на главния герой. Мирослав Петров е разгледал много добре душевността на персонажите си. Комплексно са представени техните размишления и тревоги. И противоречията, които ги раздират по пътя им.

Друго похвално за Мирослав Петров е, че създава и доста отчетливи женски персонажи. Както знаете, фентъзито се води „мъжки“ жанр, точно заради прекаленото му пренасищане с представители от така наречения силен пол. Е, в „Сказанието…“ имаме и добре развити героини, които впечатляват с ключово присъствие. Ето защо смятам, че книгата би се харесала и на „нежния“ пол, тъй като има образи, които не само впечатляват със своята оригиналност, но и могат да послужат за подражание.

„Човешкото сърце е като сложна книга, писана от мъдреци… Съдържанието на някои нейни страници често са изпълнени със скрити думи, за други трябват години – да ги разбере човек, а трети остават завинаги забулени от ъглите на времето…“

Приключенията на Железноръкия воин впечатляват не само със своята нескрита и дори хиперболизирана епика, но и със своите нравствени уроци, които носят. Защото не е важно само да има екшън, но и поука след него. А от тази гледна точка авторът се е постарал доста. За да останат у читателя не само спомени за сцени с героични битки, но и уроци, които да му послужат в собственото битие.

След изчетените 205 страници със сигурност бих могъл да кажа едно – че съм станал една идея по-добър, по-исторически ангажиран и по-горд човек. Това е книга, която ще ви пробуди. Във времена, в които героите липсват, е хубаво да имаме повече от тях подръка, дори под формата на истории. В „Сказание за Железноръкия воин“ съществуват достатъчно светли примери, които да ни покажат, че е възможно идеалите да победят и да триумфират. Че е възможно честта и благородството да съществуват и да ни обагрят, без да се срамуваме от тях. Във времена на толкова много противоречиви и фалшиви идоли мисля, че е редно да имаме и един Алдомир, който със саможертвата си да ни показва, че можем да бъдем и извисени. Различни. Истински!

Защото…

„Силата на меча, пазеше земята, но за да пребъде един народ, бе нужен и крепък дух, който можеше да се роди само от свързаните, вплетени в ненарушима връзка духове на людете, които стъпваха по нея…“

Бележка: Илюстрациите и цитатите са извадени от книгата и могат да бъдат намерени в нея.

Художник: Веселин Чакъров
Издателска къща: „Гаяна“
2016г.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Стажанти на "Под Моста"Една самодива отвъд океана15.06.2016

Още от Под Моста

Под Моста15 български групи и артисти ще развият своята музикална кариера в третото издание на програмата Музикален АкселераторМузика