Разбира се, постерите са активна част и от политическата пропагандна култура на 20-ти век.

Историкът по изкуства Робърт Хюз прави проучване, че в Русия са издадени над три хиляди плаката в периода 1917-1923 г. Това е и може би първият път, в който руснаците преживяват какъвто и да е вид масова култура. По времето на Първата световна война правителството на САЩ ангажира художници да произведат двадесет милиона пропагандни плакати.

След Втората световна война графичният дизайн и комерсиалната илюстрация се превръщат в път на много амбициозни артисти да печелят добри пари. Рекламата дава шанс за множество естетически експерименти в тези години. Плакатът трябва да каже на случайния минувач за какво става дума, преди дори да е поискал да го направи.

Някъде по средата на гимназията започнах да колекционирам списания, основно заради кориците. Обожавам изкуството в илюстрациите, фотографиите и искрено се вълнувам от редки издания на списания. Любимите ми попадения в колекцията ми са брой на The New Yorker от май 1974, корицата на Поли Линдбърг за Playboy октомври 1969, разбира се и доста по-новото издание на So It Goes, на което фотографът Василис Каридис е направил неморално добра сесия с Килиън Мърфи (по-познат като Томас Шелби от Peaky Blinders).

На 1 септември 1967 г. списание „Life“ обсъжда манията за плакати, която е обзела Америка. Повече от милион постери се продават всяка седмица. Те са евтини и в изобилие – без значение дали предпочитате Джими Хендрикс или Че Гевара, те са лесен начин да демонстрирате своя вкус към различните изкуства и теми. Някои от новите звезди на сцената са артисти като Уес Нилсън, художник от Bay Area, който проектира стотици концертни постери. Става известен с начина, по който изглежда, че неговите образи се топят и текат. Вдъхновението му идва от една изложба на немски експресионизъм в Бъркли през 1965 и от експериментите с LSD.

В Лондон дизайнерите Майкъл Инглиш и Найджъл Уеймут сформират колектив на име „Harshash and the Coloured Coat“ и правят плакати, с които да рекламират ъндърграунд събития и клубове. Критикът Джордж Мели пише през 1967, че Инглиш и Уеймут са „помогнали на цяло едно поколение да си отвори очите… в най-буквалния смисъл.“

Плакатът е измислен, за да продава, съблазнява, увещава, убеждава, апелира.

Във втората половина на 20-ти век той се превръща в стока, чрез която хората проектират мечтания си свят. Постерите стават стил на живот и смело можем да кажем, че са малко повече от културен трофей. През 70-те се появяват и колекционерите и ловци на плакати, което създава отделна икономика в това изкуство. Историята помни и хора, които влизат в затвора за късане на плакати от стени.

Ако литографията е дала възможност на плакатите и печатното изкуство да станат по-масови, то компютърът даде възможност на всеки да създава изкуство.

Разбира се, с разлики в уменията, но и с тенденцията да става все по-опростено като процес. Връзката ни с миналото става все повече посредством дигиталните технологии, оставяйки цял един хартиен свят да събира прах по рафтовете, мазетата и архивите.

Критикът и историк Елизабет Гъфи пита каква е продължителността на живота на един плакат. Кога можем да кажем, че е свършил своята работа? Истината е, че плакатите се създават за бърза и еднократна употреба. Но е факт, че те са материалното доказателство за големите социални и обществени явления през последните 140 години. Моралното и културно оръжие на обикновения човек.

1|2