Странно е. Събуждаш се с новината, че един от великите артисти на твоето време се е самоубил. Силно е да говорим, че това ме кара да страдам или предизвиква нещо необичайно в ежедневието ми. Но винаги ми е било странно това чувство. Една различна тъга.

Робин Уилямс е име, което няколко поколения могат да асоциират с прекалено много образи. Няма смисъл да ги изброявам, добре са познати.  Не е необходимо да говорим за някои от най-великите роли в историята. Понякога трябва да се говори за депресията, тъгата, разочарованието и липсата на мотиви да провокираш отново смисъла.

Вижте още: Коментар от същия автор по въпроса за патриотизма, Кубрат Пулев и Крисия

Птиците умират сами и не ти трябва да си чел книгата, за да си наясно с този факт. Робин Уилямс бе от тези редките птици, които не само умират сами, но и живеят сами в един различен свят. Всяка една от ролите му излъчваше неразбраност. Дали ще разсмива или поучава, то характерите му винаги не успяваха да се свържат с външния свят.

Никога до този момент не се бях интересувал от реалната личност Робин Уилямс. Научавайки за начина, по който си е заминал от този свят се замислям. За тази усмивка, зад която се крие толкова тъга и неразбраност. За милионите отекващи смехове, които кънтят с друга честота. За Добрия Уил Хънтинг, който никога няма да разбере най-важния урок. За поезията, красотата, романтиката и любовта, които стерилно ще се провлачват по повърхноста на този свят пълен с хора, които не знаят за какво живеят.

Някои казват, че самоубийството е акт на слабост. Други твърдят, че трябва да си изключително смел, за да направиш това. Нямам си идея кое от двете е, но знам, че няма нищо по-страшно от това да спреш да намираш смисъла, да се разочароваш и натъжаваш от това колко чужд ти става светът, в който живееш. Уилямс бе гениален артист, а артистите не винаги имат нужда от ноти, ръкописи или контури.

Вижте още: Ревюто ни за гениалната комедия „Бърдмен“ на Алехандро Гонсалес Иняриту

Актьорът вярваше в индивидуалностите и необикновеността на живота. Вярваше в алтернативите и във въображението, което рисува светове с пастелите на сърцето. През 1996г. излиза филмът „Клетка за птици”, а 18 години по-късно една птица завинаги напуска клетката. Тази килия със студени стени, които неразбрано се ронят под монотонните звуци на смеха на публиката. Казват че птиците умират сами. Вероятно е така, но нека не забравяме, че винаги гледаме нагоре, когато се сещаме за тях. Там където Робин Уилямс намира тихото пристанище на своята гениалност.