„Вярвам, че каквото е правилно да се случи – ще се случи.“

Срещам се с Мила Банчева в един дъждовен следобед, когато нейната лъчезарна поява озарява меланхоличения и сив делник. Витална, откровена и ослепителна са думите, които остават в съзнанието ми след разговора ни за най-новата и роля в театъра – тази на Анна Каренина.

Романът на Лев Толстой е определян като най-великият за всички времена, а след като присъствах на премиерата мога да ви уверя, че Мила беше една брилятна Ана, която горещо ви препоръчвам да гледата на сцената на театър „София”.

Под моста: „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему.” Твоето семейство и детство какви бяха?

Мила Банчева: Прекарвах всички лета на село при баба и дядо – безкрайна свобода, пълно спокойствие, първо влюбване. Тогава не съм оценявала, но сега изпитвам носталгия по онова прекрасно време, осъзнавайки колко щастливо детство съм имала.

ПМ: Каква беше първата ти роля в театъра?

М.Б.: След като завърших Академията първата ми роля беше в Бургаския театър като Дуняша в „Женитба” на Гогол. След това получих покана от проф. Здравко Митков от театър „София” да играя главна роля в „Ромео и Жулиета”. Това е творческият ми път засега в театър „София”: от Жулиета до Анна Каренина.

ПМ: В коя от двете ти беше по-трудно да се превъплътиш?

М.Б.: Между двете роли стоят много години житейски и професионален опит и са несравними една с друга. Жулиета беше прекрасен старт за мен като една млада актриса, но и сериозно предизвикателство. Скоро имах възможността да облека костюма си на Жулиета и беше много емоционален момент, усетих заряда отново.

Когато разбрах, че ще играя Анна в началото бях учудена честно казано, но съм изключително щастлива от решението на режисьора. Аз никога не мечтая за дадена роля, защото вярвам, че каквото е правилно да се случи – ще се случи.

ПМ: „Отмъщението е мое и аз ще го въздам” казва Толстой в началото на романа. Според теб възможен ли е друг изход за Анна, щастлива развръзка или поне не толкова трагичен край?

М.Б.: Четох за пръв път романа като ученичка и тогава бях по-впечатлена от ролята на Кити, може би защото заради възрастта си съм се отъждествявала с нея. Тогава тя ми беше по-близка и разбираема. Сега го препрочетох и ми беше страшно мъчно за Анна. Питали са Толстой защо краят е такъв и той е отговорил, че пишейки романа, историята на Анна е заживяла свой собствен живот.

Каренина е много противоречива – много хора я харесват, но без да осъзнават, че я харесват само като като литературна героиня. Мисля, че ако тя беше реална личност и живееше в наше време всички щяхме да осъждаме и сочим с пръст. Тя е много емоционална, не е дебелокожа и нападките на външния свят я съсипват. Съмненията във верността на Вронски макар и да знае, че са безпочвени, също я водят към този трагичен край. А за да притъпи болката, тя започва да взима морфин. И всичко това изгражда образ на една изключително запомняща се литературна героиня, но би била отритната от днешното ни общество.

ПМ: Имаш ли сценична треска все още?

М.Б.: Все още се притеснявам преди да изляза на сцена, но съм се научила да я овладявам. Най-важното е да не се затваряш и заключваш в себе си от притеснение. Стремя са да бъда отворена към това, което се случва отвън, да го улавям и реагирам навреме. Усмихвам се и си казвам, че каквото има да става ще стане.

ПМ: Значи това всъщност е твоя ритуал преди представление, а амулет носиш ли си?

М.Б.: Не се обвързвам с подобни суеверия. В началото може би съм се влияела, но вече съм се дистанцирала. Грешно е да прехвърляш отговорността за твоя лична грешка върху предмет. Имам колеги, които твърдят, че ако докато четем сценария и той падне на земята, то това е лоша поличба. Аз просто не вярвам в такива неща. Даже преди време винаги си казвах, че ако черна котка ми мине път, то това е на невероятен късмет.

ПМ: Какво правиш непосредствено след представление?

М.Б.: Махам си грима и костюма. Прибирам се и имам затруднения да заспя веднага – мисля за ролята. Как е било представлението, с какво мога да променя или допълня образа.

ПМ: Играеш ли роли и в живота?

М.Б.: Не, ролята на Анна ме изтощава достатъчно емоционално. Но е приятно изтощение, все пак това ми е професията.

ПМ: Какво правиш ако си имала ужасен ден, а вечерта ти предстои представление?

М.Б.: Тези дни са много интересни и противоречиви всъщност. Да имаш кофти ден, а да ти се налага да играеш в комедия. Но нещата се получават стъпка по стъпка – първата стъпка е първата сцена и е важно да се концентрираш върху нея, а не върху финалната например. И така стъпка по стъпка извървяваш пътя на представлението.

ПМ: Би ли искала да се снимаш в сериал или игрален филм?

М.Б.: С удоволствие бих се снимала във филм. Със сериалите е малко по-сложно – там започват да свързват лицето ти с дадената роля, а това много ограбва. А и сериалът е прекалено обвързващ, защото е по-дълготраен ангажимент. Но игралният филм определено е предизвикателство, което с удоволствие бих предприела.

ПМ: Играеш в спектакъла „Мир Вам”, разкажи ми повече за него.

М.Б.: Това е едно много емоционално и тежко представление. Темата е за бежанците – три документални истории на хора, загубили дом и семейство по време на война, отхвърлени от обществото, без да им е дадена възможност, заклеймени по презумция като зли. Играя го в Червената къща и това е най-новия спектакъл на артистите-активисти от VOX POPOLI.

ПМ: Опиши с 1 изречение какво за теб е театърът.

М.Б.: Мога да ти отговоря само с най-баналния отговор: „Театърът е животът ми.” Не знам какво друго бих могла да бъда, ако не съм актриса. Изкуството дава една безкрайна свобода, която не бих заменила за нищо друго.

Автор: Елис Емин