LIFE

На пътешествие с Крум Крумов и вятъра

25.11.2020

В този ред на мисли, обмисляш ли да включиш в тези копнежи по безкрая и твоя син?

Бях му обещал тази година да направим обиколка на о-в Борнхолм (датски остров, намиращ се в Балтийско море), което като начало за дете е добре, около 150 км.Той смени три колела и вече си кара съвсем свободно. Той попива, което ме радва най-много. Редовно имаме палатка, разпъната в хола. Често ме разпитва за Исландия и иска да му разказвам.

Значи има на кого да предадеш тази, бих я нарекла, „красива лудост“?

(Смее се) Старая се да го правя, но не на всяка цена. Ако примерът е здравословен, мисля, че детето ще се запали от самосебе си.

Нека се върнем към Исландия. Как изглеждаше денят по време на път? С какви мисли се събужда човек, какво вижда, къде спира? Изобщо как се случва всичко?

Много интересен е въпросът ти, защото наистина не можем да си го представим, когато сме в градски условия. Това е нещо абсолютно различно. Аз не можех да повярвам в рамките на няколко дни, че съм в Исландия. Нямах с какво да направя паралел. Там е толкова различно, дори светлината и ъгълът, под който пада е съвсем друг. Малко е едно такова сиво.  

Снимка: Личен архив – Крум Крумов

Вече за събуждането имам спомен за постоянна свежест. Когато минаваш толкова километри на ден, но не бързо, а в рамките на 12-15 часа и си навън толкова време, изпотяваш се и изсъхваш многократно, се страхуваш да не би да се разболееш. А всъщност, няма такова нещо. Къпех се със студена вода. Лягах си с целия камуфлаж, изморен, на абсолютно некомфортна температура, но дори носът ми не потече. Спането е изключително на палатка, защото Исландия е една от най-скъпите държави в света, особено по време на туристическия сезон цените парят. Спомням си, че през 2017 г. беше безбожно скъпо в сравнение с 2020 г., когато туристите липсваха.

Спомням си един момент през 2017 г. на една бензиностация. Прииска ми се да хапна супа, а цената беше 20 евро – 2 200 крони. Отказах се, разбира се, то не е морално човек да яде супа за толкова пари (смее се).

Снимка: Личен архив – Крум Крумов

Пита ме как протича денят ми. Всъщност няма много спирания, в които човек да остане някъде, защото всичко е голо, буквално. Ако не минеш през някое градче, а градчетата са много нарядко, другата възможност за спиране са бензиностанциите, но те са около самите градове. Спира се за снимки и буквално на момента се тръгва, защото вятърът духа постоянно и човек не може много да се наслади.

През тазгодишното ми пътуване уцелих много лошо време. Просто най-лошата седмица с постоянен дъжд и силен вятър, но за разлика от 2017 г., тази година поствах много снимки. Хората се възхищаваха: „Ох“ и „Ах“, „какви гледки“, „каква красота и каква природа“. Аз дори понякога се ядосвах, защото хората не знаят понякога колко струва да направиш такава снимка (смее се). Дори се пошегувах, че за снимките в Исландия се плаща в литри пот и възли вятър. Наистина, за да спреш и да се полюбуваш, без да си в движение, това е лукс. 

Кой е най-яркото ти впечатление, нещо, което се е запечатало в съзнанието ти?

Най-силното ми впечатление е усещането за пространство. Това, което ние не можем да си представим в голяма част от Европа. Там е отворено всичко. В момента, в който напуснеш Рейкявик, която е най-модерната малка столица в Европа (200 000 души), пространствата са неописуеми. Действат като коан за ума. Умът ти спира (смее се).

Снимка: Личен архив – Крум Крумов

Спомням си моменти на яростен вятър, наистина няма какво да го спре и това е разликата. Моменти на абсолютна глуха тишина, без никакъв звук. Моменти на реален сюрреализъм, в които имаш чувството, че някой те наблюдава от полето от лава. Спомням си моменти, когато не вярвах, че това, което виждам е истинско. Например водопад, ледената лагуна с огромните айсберги и буци лед, плуващи в залива. Моменти на т.нар. птичи ескорт – птици, които летят над главата ми на 2-3 метра в рамките на няколкостотин метра. Срещите с хората. На мен ми се случва винаги да срещна подходящи хора, които ме учат на нещо и с които по-късно поддържам дългогодишен контакт.

Мислих си да те попитам дали е възможно да заобичаш едно място за две седмици, но слушайки те, мисля, че има нещо такова.

Да. Исландия си остана в сърцето ми. Аз дори обичам да казвам, че аз имам един джоб за Исландия и винаги, когато посегна към него, намирам това чувство.

Останаха ли неразказани истории и несподелени гледки от Исландия, които все пак заслужават да срещнат слушател или нечий поглед?

От последното пътуване ми се случи едно преминаване отвъд. Моментът беше на страшно катерене и спускане с яростен насрещен вятър, който всеки момент можеше да ме запрати в пропастта. И си спомням, че бях изключил абсолютно всички сетива и защитни механизми и карах само на адреналин. Когато слязох в ниското, заваля още по-силно. Попаднах на едно място, на което имаше музей и кафене в абсолютното нищо, на брега на един фиорд. Един човек, който работеше навън по фасадата на сградата, погледна нагоре към планината, погледна към мен и ме попита: „Ти да не би да слезе току-що от планината?“, а отгоре едни черни облаци, и му отвърнах: „Да“, той се обърна и каза: „Луд човек“.

След това останах в това място, за да се стопля и съвзема. Оказа се, че жената, която стопанисва кафенето е била няколко пъти в България и тя ме заговори. Времето през този ден не се промени, но аз бях тръгнал да си ходя. Тя обаче ми предложи да ме закара до видя един водопад на 20 км, а впоследствие поговори с мъжа си и ме оставиха да спя в музея. Тази година беше уникално от гледна точка на хора. Доверието е уникално, нямат ги тези съмнения, може би не се и лъжат един-друг. Доста благородни са исландците. 

Може би, за да се справиш със суровостта на климата, трябва да успяваш да откриеш някакъв подслон поне в човешките взаимоотношения.

Именно. Суровостта на природата ми я компенсираха хората. Много често моите приятели ме питат дали Исландия не е моето ново Камино, защото там се случват същите неща. Докато вървиш срещаш разни хора, накрая в най-важната точка – Катедралата, започват да прииждат тези, които си видял по пътя. И това празник. Случи ми се същото и в Исландия. Срещнах 5-6 човека, всички ми помогнаха по някакъв начин. В последните два дни от пътуването до един ги срещнах в Рейкявик. Беше невероятно, защото това бяха хора, които бяха тръгнали да обикалят вътрешността на страната – с кемпери, с мотори, с коли, две от момчетата – с колела. 

Снимка: Личен архив – Крум Крумов

Един съвет към събиращите смелост да пътешестват с вятъра?

Само трябва да се осмелим. Другото не е наша работа. Да направим първата крачка, а пътят си знае работата. Трябва да му се доверим. 

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Боян СимеоновНепал и Хималаите са за всички28.02.2020

Още от Под Моста

Анна-Мария ПоповаРей Бредбъри – вълшебникът с магическо пероЛитература