Периодът от 1891 година до 1895 година бележи апогея в работата на вече придобилия световна известност писател. Уайлд добре осъзнава таланта си и не се свени да подхвърля шеговити, но и леко нарцистични реплики като „Успях да цивилизовам Америка, сега остават небесата.“ по повод заниманието му с изнасяне на лекции в Ню Йорк.

Ексцентричният писател разгръща още по-широко дарбите си в поредица от драматургични произведения. Пиесите му „Колко е важно да бъдеш сериозен“, „Идеалният мъж“, „Ветрилото на лейди Уиндърмиър“ и „Саломе“ предизвикват небивал успех и хиляди зрители се стичат, за да ги гледат в лондонските театри, привлечени от неподправения, остроумен хумор и изненадващите развръзки. Но това са последните глътки на успеха за Оскар Уайлд. Следва стремглаво падане надолу по обществената стълба – падане, което води до края.

„Има само едно нещо по-лошо от това да говорят за теб, и то е да не говорят за теб.“

Началото на края започва с назряването на един голям за времето си скандал. В нощта на премиерата на последната пиеса на Уайлд – „Колко е важно да бъдеш сериозен“ – в театър „Сейнт Джеймс“ се струпва голямо множество, но не всеки е дошъл с чисти намерения. Маркиз Куийнзбъри възнамерява публично да унижи и разобличи видния автор на пиесата пред всички. Поводът за това е връзката между Оскар Уайлд и синът на маркиза – лорд Алфред Дъглас.

До този момент Уайлд се е стремил да прикрива хомосексуалността си. През 1884 г. той дори се жени за Констанс Лойд, от която има две деца. Писателят създава едно лъжливо семейство, зад чиято фасада живее, за да се вмести в нормите на света около него. През 1895 г. той обаче слага край на преструвките и открито излиза с младия Алфред Дъглас.

Бащата на Алфред решава да сравни Оскар Уайлд със земята и отправя към него остри и презрителни обиди. Гордостта на писателя не позволява подобно отношение и той съди маркиз Куийнзбъри за клевета. Жадното за скандал общество моментално приковава погледа си в любопитния случай на Оскар Уайлд. Влиянието на маркиза взима връх и Уайлд е осъден на две години затвор – години, които съсипват психиката му. Общественият интерес ражда и срива Оскар Уайлд. В последните години от живота си той добре осъзнава, че е „неудобен“ за обществото и посреща тази съдба със смесица от тъга, примирение и горчива ирония.

„Животът е нерви, фибри и бавно изграждани клетки, в които зреят мисли и се раждат поривите на страстта.“

Ирландският гений никога не възвръща предишната си слава в кратките години живот след затвора. Умира съвсем сам, беден и отхвърлен в Париж през 1900 г., скрит от света под чуждото име Себастиан Мелмут. До смъртта на Уайлд пиесите му не се играят на лондонската сцена, но това кратко затишие е само узряването на едно прекрасно сценично бъдеще.

Днес хората, които унищожават Оскар Уайлд не са запомнени с нищо и от никого. Пиесите на Уайлд обаче се играят на сцена повече от 100 години след създаването им, а „Портретът на Дориан Грей“ се нарежда до златните произведения на световната класическа литература. Мъжът, който никога не успява да намери мястото си във времето, в което живее, намира мястото си във вечността.

1|2