Pearl Jam – големите звезди на Сиатълската сцена

31.07.2016

 

Temple of the Dog

„He came from an island and he died from the streets.
He hurt so bad like a soul breaking, but he never said nothing to me.
Say hello to heaven…”

‘Temple of the Dog’ се появява по идея на Крис Корнел в памет на Анди Ууд. В първите дни след смъртта му Корнел пише ‘Say Hello to Heaven’ и ‘Reach Down’, като песните се получават съвсем различно от всичко, което е създавал дотогава – не са като тези на Soundgarden. Тогава решава да пробва да направи нещо с момчетата от Mother Love Bone и се свързва с Джеф и Стоун. Първоначално идеята е да се направи албум с тези две песни и парчета на Анди, които е записвал в квартирата и никой не е чувал. За жалост, роднините се противят и творбите му остават неиздадени. Това ядосва тримата музиканти, но те все пак не се отказват, а се мотивират допълнително да се справят сами. Мат Камерън се включва на барабаните, Крис решава да повика Майк МакКрийди вместо Брус от Mother Love Bone, а когато на втората репетиция опитва да пее двата гласа на ‘Hunger Strike’, помощта си предлага и съвсем наскоро дошлият Еди Ведър, когото тогава среща за пръв път – песента от планирана за „пълнеж“, се превръща в може би най-големият хит от албума. На едно от парчетата Корнел кара МакКрийди да направи соло по-дълго от пет минути. ‘Temple of the Dog’ излиза година по-късно – през 1991 г..

Преди броени дни Крис Корнел даде интервю пред Rolling Stone Magazine, в което обяви, че супергрупата ще се събере отново за турне от пет концерта – заедно с Мат Камерън, Майк МакКрийди, Джем Еймънт и Стоун Гасърд, той ще отпразнува 25-годишнината от създаването на ‘Temple of the Dog’ през ноември, посещавайки Филаделфия, Ню Йорк, Сан Франциско, Лос Анджелис и, разбира се, Сиатъл.

Измъкваме се от тази съдбовна 1990 г. и само споменаваме промяната на името и издаването на ‘Ten’ през следващата 1991 г. Бързам да ви успокоя – тук спираме със строго хронологичния ред и няма да разглеждаме историята година по година и събитие по събитие – не защото няма какво да се каже, а защото най-вероятно дори и сега вече текстът се превръща във все по-трудно четим. Затова ще обърнем внимание към някои от по-любопитните неща, които се случват през останалата част от музикалната кариера на Pearl Jam.

Първо обаче държа да оставя това тук:

Лудият Еди Ведър

Когато пристига в Сиатъл, Еди е срамежлив младеж от друг град, който е решил да остави всичко, което е имал в Сан Диего, включително седемгодишна връзка. Отнема му време, за да се разчупи, но когато това става, връщане назад няма. Промяната идва на един концерт във Ванкувър, където групата подгрява Alice In Chains. Охраната изключително грубо изнася пияно момче от публиката – Ведър вижда това и моментално гласът и държанието му се променят коренно. Една от запазените марки на Еди са скачанията от сцената, като аз лично не се сещам за по-рискови опити от неговите. Всъщност, просто трябва да се види.

 

„Ще отнесем това до ниво, което хората няма да забравят. И ако това означава, че трябва да рискуваш живота си… ще го направим.“

И кой каза, че ти трябва публика, за да се катериш, скачаш и блъскаш… Еди си го прави и на репетиция.

А изглежда такъв спокоен човек в момента…

Pearl Jam срещу Nirvana

Колкото и единна да е била Сиатълската сцена, именно там се появява една от най-интересните музикални „вражди“. Поставям думата в кавички, тъй като така и не става ясно какви са били отношенията между двете банди в по-късните етапи. Макар Nirvana да са считани за пионерите в гръндж вълната на 90-те, Pearl Jam са по-успешната група по това време – “Ten”е по-продаван в Америка от „Nevermind”, а „Vs” надскача по продажби „In Utero” почти петорно. Кърт Кобейн прави няколко коментара по адрес на колегите си, в които казва, че ги мрази или пък ги нарича „фалшива алтърнатив мачо метъл банда“ (пред Flipside magazine) и се оплаква от това, че MTV слага двете групи под един знаменател. Впоследствие обаче, след няколко телефонни разговора с Еди Ведър, казва:

„Наистина го харесвам, мисля, че е много приятен човек. Не го харесвах толкова, когато говорех глупости за него през цялото време, но сега мога да го оценя. Осъзнах, че същите хора, които харесват нашата група, харесват и тяхната, защо да създаваме вражда?“

Има теория, че Кърт не е харесвал Pearl Jam, понеже е съставена от членове на Green River. Бившата банда на Джеф и Стоун се разпада след като е раздвоена на две – едната част (Еймънт и Гасърд) е жадна за големи успехи и пари, докато другата не иска да прави компромиси заради тези причини. Първата създава Mother Love Bone, а след това и Pearl Jam, а втората Mudhoney. Познайте коя харесва повече Кърт?

Майк МакКрийди се сеща, че между двете групи е имало някаква странна стена. Спомня си, че веднъж е опитал да разчупи леда, като е подхвърлил на Кърт, че с удоволствие би свирил в негов проект с Ведър. Стоун е благодарен за критиката, която са понасяли от него през ранните години:

„Ако сме добри сега, то това е отчасти заради него.“

Продължава на следващата страница

1|2|3Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon

Алексия ПетроваСтруните на вдъхновението или скритите истории зад великите песни27.07.2017

Още от Под Моста

Под МостаВъзроденият спомен за Честър Бенингтън от Grey DazeМузика