3. „Мъже без жени“ (2014)

Това е сборник от разкази, който хем събира в себе си някои от познатите мотиви от творчеството на Мураками, хем успява да не е скучен и предвидим. Всяка една от кратките истории носи свой собствен чар, но и ухае на меланхолия.

„Мъже без жени“ всъщност е най-подходящото заглавие за този сборник, който действително разказва седем истории, в които /с едно изключение/ героите мъже по някаква причина са лишени от женско присъствие в живота си. Основен мотив е самотата, която е като „петно от Бордо, което не иска да излезе“ върху „персийския килим в пастелни цветове“, олицетворяващ човешката душа. В тези разкази жената е издигната почти в култ. Тя е тайнствена и непредсказуема, а липсата ѝ кара героите да преосмислят себе си и своето съществуване.

Освен увлекателните разкази безспорна заслуга на книгата е, че преобръща предъвканите сексистки стереотипи и представя вътрешните конфликти на герои мъже, както и значението, което жените имат за техния живот, светоглед и себеусещане. Това е една деликатна аутопсия на мъжкото страдание без излишен кич и драматизъм. Като прибавим и някоя пробягваща котка през повествованието, както и „Бийтълс“ за саундтрак, няма как да не се получи книга, която да си заслужава четенето отново и отново.

2. „Кафка на плажа“ (2002)

Определено най-добрата книга на Мураками, в която той успява до съвършенство да развие някои от основните идеи в своето творчество. Не е обаче най-любимата ми, затова и я поставям на второ място.

Историята проследява две сюжетни линии – метафоричното израстване на петнадесетгодишния Кафка, който бяга от вкъщи, за да избегне Едипово проклятие и за да намери своите майка и сестра, и живота на Наката, възрастен мъж, чиято работа е свързана с намирането на изгубени котки и който се отправя на приключение далеч от дома, когато една конкретна котка се оказва трудна за намиране.

„Кафка на плажа“ е написана в стила на магическия реализъм и съдържа толкова много скрити символи, мотиви и загадки, че самият Мураками съветва читателите да я прочетат поне няколко пъти. Японските издатели на книгата са създали специална интернет страница, на която всеки може да зададе въпроси относно съдържанието директно към неговия автор. На сайта са публикувани поне 8000 въпроса, а самият Мураками признава, че е отговорил на поне 1200 от тях.

Авторът също споделя, че романът не е директно повлиян от писателя Кафка, въпреки че той е един от любимите на Мураками. Относно героите Харуки признава, че истински симпатизира на Наката и че докато пише дълго произведение, всеки автор трябва да има поне един герой, когото обича безпрекословно. Писането пък Мураками описва като „да сънуваш“ с това предимство, че „можеш да продължиш съня от вчера и днес“.

1.„Спутник, моя любов“ (1999)

Да, любимата ми книга от Мураками, но това се разбра с времето, понеже някои сцена от нея продължават да изникват в главата ми. В „Спутник, моя любов“ Мураками ни повежда на едно мистериозно пътуване по следите на изчезналата Сумире, но историята започва малко преди това.

Повествованието е предадено от разказвача „К“, който е спокоен, стабилен, но силно интровертен учител от Токио, който на пръв поглед се вписва нормално в обществото, но всъщност страда от неспособност да изразява чувствата си. Той води платонично приятелство със Сумире, ексцентрична и егоцентрична писателка. Разказвачът е нейн търпелив слушател, както и таен обожател. Сумире, твърде погълната от собствения си свят, не подозира за неговите чувства и му споделя с подробности увлечението си към по-възрастната Миу, която е нейн шеф. Под нейно влияние Сумире започва видимо да се променя, а докато са заедно на почивка в Гърция героинята изчезва без следа. Тогава разказвачът „К“ се отправя към Гърция, за да открие изчезналата си приятелка.

„Спутник, моя любов“ е роман, който съчетава реалност с магичност. Особено, когато действието се развива в Гърция, е трудно да се определи дали главният герой разказвач описва действителни събития или свои сънища и интерпретации, а отвореният край ще ви преследва дълго. Ясна обаче е поне една от основните идеи на романа:

„И тогава разбрах. Оказали се бяхме чудесни спътнички, но в края на краищата не бяхме нищо повече от самотни метални късове, движещи се по собствени, несъвпадащи орбити. Късове, които отдалеч приличат на красиви падащи звезди, но всъщност не са нищо повече от затвори, където всеки от нас е сам-самичък и лети неизвестно накъде. Когато орбитите на тези два сателита се пресекат случайно, ние се срещаме. Може дори да отворим сърцата си, да познаем в другия сродна душа. Но само за миг. За да се окажем в следващия отново в пълна самота. Докато не се запалим и не се превърнем в нищо.“

Е, дали наистина хората са като „самотни спътници“ в космос от самота, е въпрос на перспектива. Това, което обаче е сигурно, е, че след „Спутник, моя любов“ Мураками ме остави да кръжа като спътник още дълго над съдържанието, търсейки отговор за мистериозното изчезване на Сумире, както и за някои от най-трудните екзистенциални въпроси.

1|2