Точният прицел на „Посоки“

28.01.2018

След като изпратихме силната на българското кино 2017, новата година също дава причини да смятаме, че изминалото е било повече от период. Най-големият повод за това е поредното успешно заглавие от Стефан Командарев, което след участие в селекцията „Особен поглед“ в Кан и редица свеотвни фестивали е вече по кината у нас.

„Посоки“ показва шест истории, в които главни участници са таксиметрови шофьори и техните клиенти. Пътищата им се срещат заради едно убийство, което стои в основата на сюжета. То дава възможност да се разгледат разнообразните съдби на обикновените българи, които поемат различни посоки, но са винаги свързани.

За разлика от оптимистичното заглавие на друг филм от същия режисьор, тук светът всъщност е малък, а за спасение е твърде смело да се мечтае. „Посоки“ разказва болезнено искрено за своите герои и държавата, в която живеят, запазвайки опасна близост до тях. През повечето време се намираме на сантиметри от лицата им, возейки се из софийските улици. Неспокойната камера ни прави участник в действието с движения и цветове, максимално близки до тези, които бихме възприели с очите си. Приглушено нощно осветление се редува със студени цветове и болнавата атмосфера на стари блокове в тон с емоционалната гама на темите.

Героите в „Посоки“ са огледало на съвременна България. В нея, както разбираме от експозицията, границата между лично и политическо е силно размита, когато първото е нахлуло в територията на другото. Това е част от проблематиката, която се разисква по-късно, но дори зрители, далеч от родната политическа действителност, няма как да не се развълнуват от чисто човешките драми на персонажите. Те представляват широк спектър от образи, които можем да срещнем всеки ден. Техните животи въплъщават социалния климат у нас, в който ясно се усеща полъхът от недалечното минало. Колкото и неочаквани да са някои от ситуациите, толкова пълнокръвно са изобразени те, благодарение на автентичната визия и речник на участниците в тях. Ежедневният език в диалозите се редува с остроумни реплики и мъдри прозрения, които нищо чудно да се превърнат в култови.

Контрастите между някои от образите или общото между тях подсилва емоционалността при срещите им. Личните проблеми, които не зависят от самите герои, въздействат наравно с изборите, за които са отговорни. И в двата случая във въздуха тлее обреченост, а „Посоки“ напомня трагедия, в която смъртта на участващите отдавна се е състояла, а те самите търсят закъсняло спасение. Лутането им в чистилището се озвучава от трагичния хор от радиослушатели. Освен да влизат в ролята на съдници, те дообрисуват картината на родната действителност. Дискусиите им преминават от оправдаване на престъпления през обвиняване на държава и бежанци до лекции за превъзходството на българския народ.

Така социалното в „Посоки“ е предадено на две нива – със странични коментари на непознати и задълбочен поглед върху изпитващите това, за което се говори. На мястото на вторите застава екип от добре познати имена в комбинация с някои нови. Макар да сме свикнали с друго амплоа на някои от актьорите, тук всички те са органични и равностойни в пресъздаването на герои от народа. Когато играта им не ни държи на ръба на седалката, предизвиква смях или сълзи, които лесно ескалират до неудържим плач.

„Посоки“ е аутопсия на българското общество, но и катарзисно преживяване, което България има нужда да изпита. Той носи потенциал за ново начало за социалното кино у нас, което освен да бъде сурово и мрачно, може да е достъпно, стига да улучи правилния начин, по който да ангажира публиката и да я замисли. Филмът се разравя смело в социалните рани, но и не пропуска  деликатно да намекне за правилния лек, освен да действа сам по себе си като такъв.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Деница ДимитроваМеждународен филмов фестивал „Любовта е лудост“ с 25-то издание25.08.2017

Още от Под Моста

Анна-Мария ПоповаПриказният свят на детството с любими детски приказкиЛитература