Кино

Преди „Бохемска рапсодия“ Бог създаде “The Doors”…

11.12.2018

Огромният успех, който предизвика с появата си дългоочакваният биографичен филм „Бохемска рапсодия“ вероятно не е изненада за никого. Лентата, посветена на безсмъртния Фреди Меркюри и Queen, беше широко обсъждана много преди да излезе на екран, а феноменалната игра на Рами Малек развълнува не само феновете на бандата, но и любителите на седмото изкуство въобще. Истината е, че отдавна не се беше появявал филм, посветен на рок икона, който да се превърне в такова събитие. Замислих се колко отдавна всъщност. Само преди две години скъпоструващият сериал на HBO „Винил“, зад който стояха имена като Мик Джагър и Мартин Скорсезе, беше прекратен след първия сезон поради разочароващи резултати, въпреки амбициозната си задача да ни върне в музикалния бизнес от 70-те. Започнах да прехвърлям наум гледаното през годините и изведнъж се появи той. Абсолютен и митичен! “The Doors“ на Оливър Стоун от далечната (вече) 1991 година. Изгледах го отново и усещането беше неописуемо.

Вал Килмър в ролята на Джим Морисън в „The Doors“

Приликите с „Бохемска рапсодия“ са поразителни. Раждането на “The Doors”, както в случая с лентата за Фреди, е мъчително. Няколко години минават от появата на идеята за филм до реализацията на проекта. Членовете на бандата не реагират еднозначно, възникват разногласия за начина, по който Стоун си представя сценария, а кастингът е тотален хаос. За главната роля са спрягани Том Круз, Джон Траволта, Джони Деп, дори Боно от U2. Накрая не друг, а Вал Килмър убеждава режисьора, че той е точният човек за ролята на Джим Морисън. За да се подготви за ролята, Килмър научава около 50 песни на The Doors, част от които пее и във филма.

Днес може и да спекулираме как би изглеждал „Бохемска рапсодия“, ако Саша Барон Коен бе поел ролята на Фреди, както предвижда първоначалният проект, но именно актьорската игра на Рами Малек изстреля в космоса лентата с автентичния, емоционален и артистичен подход към личността на фронтмена на Queen. 27 години по-рано Вал Килмър прави роля, след която човек трудно може да прецени кой е истинският Морисън. Той е просто изумителен, влязъл под кожата на най-големия поет в историята на рока.

Други две знакови фигури от Холивуд също правят силни роли в “The Doors”. Мег Райън се въплътява в образа на Памела Карсън, приятелката на Джим, която е с него до смъртта му през 1971 г. в Париж и умира три години по-късно от свръхдоза хероин. Кайл Маклоклан, познат ни от екранния образ на агент Купър в „Туин Пийкс“, е в ролята на Рей Манзарек, клавиристът на групата и автор на хипнотичните мелодии, оставили The Doors в историята.

Гледан от дистанцията на времето, самият филм е приковаващ със своето аудио-визуално въздействие. Задъхан, опиянен, изпълнен със страст, с халюцинации, с любов, с енергия отвъд границите, с невероятната мощ на движещи се, пулсиращи, танцуващи хора, с голота, бълнуване, алкохол и наркотици, с насилие и музика, с поезия… Абсолютен екстаз, в който магнетичният образ на Джим Морисън доминира и дълбае съзнанието на зрителя. “I am the lizard king. I can do anything!”.

Мег Райън в ролята на Памела Карсън в „The Doors“

Проследяваме трансформацията на Джим от свенлив младеж, който дори се притеснява да се изправи лице в лице с публиката до предизвикателна суперзвезда, разголваща се на сцената. Въвеждащите кадри, в които невръстният Морисън заедно със семейството си става свидетел на катастрофа из пътищата на Дивия запад и вижда смъртта на възрастен индианец, е много характерен мотив, обрамчващ целия сюжет. Индианецът се появява в различни сцени като безмълвен образ, излязъл от бълнуване, от смътен спомен – съдбовен и неумолим. Виденията във филма се преливат едно в друго, препускат под звуците на умопомрачителната музика на The Doors и действат шоково за неподготвения зрител. Концертите на бандата, обичайно съпровождани от ексцесии и сблъсъци с полицията, ексцентричните изблици на Джим, неговата вманиаченост по смъртта и непрестанните му опити да живее на ръба – този опит на Стоун да представи най-вече крайностите, най-вече мрачните черти от образа на легендарния музикант, стават обект на множество критики.

Рами Малек като Фреди Меркюри в „Бохемска рапсодия“

Както и в „Бохемска рапсодия“, и тук критики отнасят някои разминавания между описаните във филма събития и реалността, макар в случая да липсват фрапиращи неточности като начина, по който Фреди съобщава на Queen новината, че е болен от СПИН. Едва ли разминаванията с достоверността са основната причина за смесените чувства, с които филмът е приет навремето. По-вероятната причина наистина е скандалният образ на Джим Морисън, изграден толкова блестящо от Вал Килмър – вечно с бутилка в ръка, вечно надрусан, често изпадащ в крайности, обсебен от привлекателността на смъртта. Мнозина предполагат, че подобен привкус на скандалност би имал и „Бохемска рапсодия“, ако бе останал в ръцете на Саша Барон Коен. Това е и една от разделителните линии в коментарите по филма – сравнително обраният образ на Фреди, акцентиращ върху музиката, не допада на онези, които биха искали да видят акцент върху разюздания му личен живот. Но въпреки критики от този тип, и Вал Килмър, и Рами Малек, правят фантастични роли, които ще останат в историята на седмото изкуство. Вал Килмър като Джим Морисън вече е там, в историята на киното – гениална роля, изключително превъплъщение, което трябва да се види от всеки, изпуснал по една или друга причина да изгледа “The Doors” до момента.

Рами Малек и Гуилим Лий като Фреди Меркюри и Брайън Мей в „Бохемска рапсодия“

Ако говорим за емоции, предизвикани от филм, „Бохемска рапсодия“ определено има потенциала да докара до сълзи голяма част от зрителите. В погледа на Рами Малек се събират триумфът и трагедията на един неповторим талант, оставил внушително наследство. И вие го усещате, усещате умиращия гений, който казва, че „шоуто трябва да продължи“. Далеч по-малко вероятно е да заплачете, докато гледате “The Doors”. Този филм кара кръвта да кипи, зениците да се разширяват, тялото да се движи по неподозиран начин. Отваря „дверите на възприятието“ по начин, по който и Хъксли не би могъл да си представи. Този филм е дрога, плъзва по цялото тяло и те изпраща в друго измерение. А там, в другото измерение, е Кралят-гущер. Той е стар, кожата му е студена… “Ride the snake, ride the snake, to the lake, the ancient lake, baby…”.

Да изтупаш от прахта на времето филм като “The Doors” е невероятно преживяване. Без 3D ефекти, без пуканките в киносалона. Абсолютно изкуство. За абсолютен артист, какъвто завинаги остава Джим Морисън. Ако вече сте гледали „Бохемска рапсодия“, направете си труда и потърсете “The Doors”. Ще ми благодарите по-късно.


Автор: Георги Грънчаров

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Карина НиколоваПет филма, за да преживееш Свети Валентин като необвързан14.02.2018

Още от Под Моста

Боян Симеонов5 албума от юни, които трябва да слушатеМузика