Магията Ливан – гайд за пътешественици

Част първа

Когато обявих, че съм избрана от немския университет, в който уча, за участие в медиен уъркшоп в Бейрут, родителите ми толкова пребледняха, че даже лошото качество на скайп-разговора не можа да прикрие тяхната бледност и смут. Бързо се окопитаха и ме помолиха да преосмисля. Аргументи против едно пътуване за Ливан не беше трудно да се намерят. Пуснете си няколко медийни канала, бликащи от зле написани новини и потресаващо неизпипани репортажи, и сами ще разберете, че подобно начинание е рисковано и току-виж ви прати в лапите на „някакви терористи“, които ще ви промият мозъка, ще ви накарат да си смените вярата и да се върнете в Европа, препасани с бомби. „Мюсюлманите“ и „бежанците“ са всеобщо зло. Така изглежда светът днес, понеже всеки, който може да напише името си без правописна грешка и има малко късмет, се мисли за журналист. Амин, но това е тема на някоя друга статия.

Въпреки всички страхове и съображения, реших да отида. Животът не дава такива шансове всеки ден, а и Ливан в сравнение с други държави е сравнително безопасна страна. Пък и благодарение на българската ми жилка съм виждала и преживявала какво ли не – един Ливан ли ще ме уплаши?

Пристигнах в Бейрут с германските ми състуденти през гореща августовска вечер, а въздухът беше толкова топъл и влажен, че едва си поемах въздух. Така започна моето приключение, което ще опитам да обобщя в няколко важни точки, които да бъдат и като препоръки за онези, които имат интереса да посетят Бейрут и покрайнините му някой ден.

Първо и много важно правило

Уверете се, че в паспорта ви няма израелски печати, защото те са гаранция, че няма да получите виза и бързо ще трябва да си ходите още преди да сте взели принадлежностите си от линията с багажи на летището. Ливан и Израел официално са врагове, така че, ако скоро сте посещавали Израел и сте подпечатали паспорта си там, е добре да си изкарате нов. Не се надявайте да минете незабелязано. Граничният контрол на летището е много строг, така че бъдете сигурни, че не носите забранени предмети в багажа си, както и че документите ви са изрядни. Пък и се заредете с търпение. Опашките често са километрични.

Разходка из града

Когато сте пристигнали благополучно в Бейрут, е време за разходка. Колкото и тривиално да звучи, най-добрият начин да почувстваш атмосферата на един град е да се разходиш по неговите улици без определена цел и посока. Късмет е и да се запознаеш с местни хора, които да разкажат повече за тяхната история, култура и манталитет. Мой екскурзовод беше Али, участник в уъркшопа, родом от Бейрут.

Ето и кои са най-важните неща, които всеки турист трябва да знае, ако е избрал Ливан за своя дестинация.

Първо, населението на Ливан е силно фрагментирано. Свидетелство за това е фактът, че в страната има 18 официални религиозни общностни, а от тях най-много представители имат маронитската католическа църква, както и сунитската и шиитската общност. Освен ливанци в страната живеят и палестинци, дошли като бежанци още през 50-те години на миналия век, кюрди и арменци, както и сирийски бежанци, чийто брой продължава да нараства. Религиозната принадлежност е причината за много конфликти между хората, които се разпростират от тривиалностите на всекидневието до дискусиите на политическата сцена. Страната е разпокъсвана от вътрешни проблеми, но и се намира в обтегнати отношения с други държави като Израел, Сирия, Ирак, Иран. Освен това, западни държави се опитват често да се намесват в политиката ѝ.

Външните и вътрешни трудности водят до началото на гражданска война между християни и мюсюлмани през 1975, но това е съвсем грубо описание на сложния характер на конфликта, който е силно нюансиран. През Бейрут като невидима Берлинска стена е прокарана „Зелената линия“ между източната (християнска) и западната (мюсюлманска) част на града. Войната свършва през 1990, но оставя държавата в руини. Броят на жертвите e между 300 и 500 хиляди, а още 1 милион граждани губят дома си и остават на улицата. Икономиката е в колапс, а столицата Бейрут, някога наричана „перлата на Близкия изток“, е опустошена. Въпреки официалния край на войната и идването на новия век, конфликтите не стихват.

Различията в обществото се отразяват и на политическата сфера, в която актьорите, представители на различните обществени групи, постоянно се сменят, без да могат да установяват разбирателство и хармония не само в политиката, но и в делника на Ливан. Нищо чудно, че един от първите въпроси, които ми задават в страната, е коя е моята религия. Православната църква беше и причината да получа един шал като подарък от ливански търговец, православен християнин.

Религията е аспект, който моментално може да те сближи с хората или да постави бариера между тях и теб. Поне така ми каза Али. Като турист, любопитен за всичко около себе си, аз не срещнах подобни негативни стереотипи, а дори напротив. Хората ми се сториха много дружелюбни и навсякъде, където отидех, срещах сърдечност. За първи път толкова хора се радваха, като чуеха, че съм от България. Вместо обичайните кисели физиономии и двузначни коментари, които често съм чувала относно националността ми на Запад, тук всеки се радваше, че идвам от „онази красива страна на Черно море“, а Али дори ми разказа, че ливанците обичат да ходят на екскурзия в България.

Да познаваш малко от историята и от манталитета на Ливан е важно, за да можеш да разбереш атмосферата, в която те потапя една обикновена разходка из града. Бейрут е невероятен и не защото притежава изтънчената красота на Париж, кралския характер на Лондон или древната слава на Рим, а защото е хаотичен, разпръснат и… жив. Обичам да казвам, че това е град на контрасти. В модерни квартали като Raouché (Рауше) до морето се извисяват високи нови сгради, а по скалистия бряг са накацали модерни заведения с прекрасна гледка. В същото време до някой новопостроен блок се мъдри разрушена от войната сграда или малък кратер. По някои от полу-реставрираните сгради още личат следите от шрапнели, а други едва се държат върху основите си, а прозорците им зеят като празните процепи-очи на череп. Али ми каза, че някои къщи нарочно са оставени така, за да напомнят за ужаса на войната.

Подобна емблематична сграда в Бейрут е хотел ‘Holiday Inn’. Само една година след официалното му откриване през 1974 г. избухва гражданската война и той се оказва точно на „Зелената линия“. Хотелът не само става свидетел на едни от най-тежките сражения в съвременната ливанска история, но и сам изиграва роля в тях. Поради стратегическото си положение и височина особено в началото на военния конфликт всяка от воюващите партии е искала да го завземе, за да го използва стратегически. Сградата претърпява пет поредни сериозни палежа, като последният е през декември 1975 г. Той остава и паметен, защото огнените пламъци и пушекът, димящи в небето над Бейрут, са запечатани на снимки, които обикалят земното кълбо и разказват за кървавата драма, разиграваща се в Ливан. Над 40 години по-късно скелетът на хотела стои като стар призрак на едно от най-централните места в столицата. От няколко години се водят дискусии той да бъде реставриран и вътрешната му част да бъде преустроена в индустриални офиси. Това предложение среща силна опозиция в обществото, така че бъдещето на ‘Holiday Inn Hotel’ е все още неясно. Засега обаче му правя снимки и неволно потръпвам.

През 1995 в статия на „Ню Йорк Таймс“ Бейрут е сравнен с феникс, който възкръсва от пепелта. Това сравнение е наистина добро, защото описва достоверно действителността, но трябва да се добави, че под младия феникс стои и пепелта, която не е само под формата на белези, останали по сградите, но и онези, дълбоко заровени в сърцата на хората. Ясно си спомням как разглеждах сувенири пред едно бейрутско магазинче. Продавачът, човек на преклонна възраст, ме заговори и като разбра, че имам интерес към журналистиката, ми помаха с ръка да вляза в магазина. После започна да рови под щанда си. Оттам измъкна някаква стара пожълтяла книга и започна да я разгръща. Намери някаква снимка и ми я подаде. „Това съм аз, 16-годишен хлапак, който правеше репортажи за CNN. Той се усмихна леко на учудения ми поглед и продължи: „Тогава всеки можеше да бъде журналист, стига да му стискаше да се навира между куршумите“. После започна да се смее и ме потупа по гърба: „Но така са младите, напълно луди. С лекота поемат рискове и си мислят, че ще живеят вечно“. Разказа ми също как веднъж едва не са го убили заради журналистическите му занимания. Било е „лудо време“, „пълен хаос“. После се замисли, потънал в спомени, и каза: „Сега, ако съм, не бих се захванал, но тогава… Хубаво е да си млад“.

Дори една кратка разходка е достатъчна, за да разбера, че хората тук обичат да разказват, стига да си добър слушател и да задаваш правилните въпроси. За разлика от Германия, където навлизането в чуждото пространство е строго забранено, тук всеки бърза да те заговори за нещо. Пък било то и само за времето. В това отношение ливанският и българският манталитет малко си приличат. Освен това хората са и доста емоционални и шумни. Улиците на града вибрират, а клаксоните на многобройните коли надават вой до небето.

Човек може да си помисли, че ръцете на шофьорите са залепени за клаксоните. Може и да са прави да свирят постоянно. Често пешеходците пресичат хаотично, а светофарите са само за украса. Али ми разказва, че всяко семейство има по няколко коли, като да имаш кола си е важен атрибут. С усмивка отново се сещам за България. Нищо чудно, че и ливанските тротоари като българските на места са превърнати в паркинг, където пешеходното място е такова само на теория. Отново като у нас е пълно с кафенета, барове и ресторанти, които цял ден се пръскат по шевовете. Като питам Али дали това е начинът да се справяш с проблемите в страната, той ми намига и ми отговоря, че за кафе винаги има време. Аз само се усмихвам и се чувствам като у дома. Защо да навлизаме в дискусии за това, колко дълго е редно да се пие „едно кафе“?!

Ако сте се уморили, но искате да видите и по-отдалечени части на Бейрут, не се надявайте на градския транспорт. Не че такъв няма, но Али не ви го препоръчва. След като видях как изглежда въпросният „градски транспорт“, сама се отказах от него като вариант. Автобусът, който профуча покрай нас, приличаше на раздрънкан „Чавдар“ с изпочупени прозорци, който беше толкова мръсен, че само с много добро зрение и жива фантазия можех да достигна до факта, че някога е бил бял. Друг проблем е и че подобни автобуси обикалят доста из целия град и отнемат много време. Освен това, както може би се досещате, идват, когато успеят и намерят за редно. Добре, че на германските ми състуденти не им се налагаше да пътуват в такива, понеже щяха да са подложени на дълбок, културен шок. Българската жилка е велико нещо, а „Сървайвър – Бейрут“ не изглежда толкова непосилен.

Тогава как пътуват всички, ще попитате вие. Отговорът е – с таксита. Такситата! Кой не е чувал за тях? Кой не ги е виждал? Те направо са си съставна част от делника на Бейрут. Много са и още докато си си подал носа навън, някоя кола вече е спряла, а шофьорът е в бойна готовност да се пазари за цената. Много от такситата предлагат услугата „Сервис“, която струва около едно евро. Само за толкова таксито ще те заведе до почти всяка дестинация в града, но трябва да се има предвид, че в колата ще се качат и други непознати хора, докато таксито не се напълни. Въпросната услуга обаче не се предлага от всички, а пък някои шофьори нарочно не я споменават пред туристи, за да обявяват по-скъпи цени. Трети пък обожават да се пазарят и ако не приемеш предизвикателството, накрая просто ще платиш висока цена.

Засега решавам да се прибера към хотела. Бейрут обаче не се изчерпва с една разходка, пък била тя и дълга.

Следва продължение…

Карина Николова

е на 24 и изучава магистърска степен по “Медии и политическа комуникация” в Берлин. Чете книги и пише разказии, статии и кратки истории от дете. В германската столица намира най-голямото си вдъхновение – различните хора и култури от цял свят

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to